Щастлива съм!

(разказ)

            Току-що беше навършила 33 години – или иначе казано, Христовата възраст. Родена бе в китно, но малко българско градче няколко години преди идването на демокрацията. Казваше се Фани; не Фанета, не Фанка, а Фани – майка ѝ обожаваше романа „Осъдени души” и я кръсти именно на главната героиня. Вярваше също, че по този начин ще събуди интерес у младото момиче към литературата ...

            Фани отрасна далеч от шумотевиците на големия град, сред тучните ливади и пасища на малкото провинциално селище, в което беше родена. Обичаше да общува с природата – говореше на цветчетата, вярвайки, че я разбират, обожаваше всяко живо същество. Имаше свой домашен любимец, който родителите ѝ бяха подарили за един рожден ден, защото бяха наясно, че момичето има нужда от другар в игрите. Не общуваше с много хора на нейната възраст (населението там беше предимно застаряващо) и това я направи по-чувствителна, по-интровертна; това пролича особено силно, когато обстоятелствата се промениха и ѝ се отвори възможността да се премести в столицата, да следва висше образование и да започне работа, с която да издържа себе си и да подпомага финансово родителите си.

            След като завърши гимназия, родителите на Фани – водени до голяма степен от остарелите си предразсъдъци и стереотипи – я принудиха да замине да следва в университет в София. А Фани не знаеше как да отстоява позицията и мнението си, съгласи се, без излишен драматизъм. Не беше много ученолюбива – символиката на името ѝ в този случай не беше предопределило интересите и приоритетите ѝ в живота – но вярваше, че в големия град нещата могат да потръгнат към по-добро, да намери приятели, с които да споделя, да прекарва времето си в забавления, сред връстници, а не както до момента в компанията на хора в пенсионна и предпенсионна възраст. Водена до голяма степен единствено от  очакванията и мотивите на родителите си, записа да следва безперспективна специалност, която не ѝ беше никак интересна за изучаване; според вижданията на родителите на Фани, тя „трябва да има кетап, за да успее в живота...”.

            Освен че ѝ беше безинтересно да посещава учебните занятия, Фани не успя да си намери и приятели; общуваше с колегите си по необходимост, а те я използваха главно за да преписват от нея пропуснати лекции. Виждаха в нея наивното, срамежливо момиче от провинцията, което не може да казва „Не” ...

            Беше самотна. Освен приятели, като всяко момиче желаеше да срещне добро и любящо момче, което да ѝ отдаде сърцето си. Но освен срамежлива, Фани не беше красива; по никакъв начин не се вписваше в категорията на „вървежните”, нелекият ѝ живот беше оставил своя отпечатък както върху съзнанието, така и върху тялото ѝ. Телосложението и беше пълно, стилът на обличане също не се ръководеше от модните тенденции; с една дума, не беше привлекателна за срещуположния пол. Родителите ѝ дълги години ѝ втълпяваха, че не е важна външната, а вътрешната красота, за да бъде човек щастлив ... явно не бяха съобразили факта, че времената коренно са се променили. Използва съвременните технологии, за да се опита да си намери партньор в живота: регистрира се в няколко интернет сайта за запознанства, успя да излезе на една-две срещи на живо, но след живия контакт, момчетата повече не я търсеха – освен че не покриваше критериите за външност, Фани не притежаваше и кой знае какво чувство за хумор; не беше компетентна за разговор и по други теми, което също отблъскваше представителите на силния пол. Това я натъжаваше и в един момент реши, че евентуално отдаване на професия ще ѝ помогне да спре да мисли за пропуснатите шансове в любовта...

            След като се дипломира (със среден успех от дипломата малко над среден – трудно си взимаше изпитите и повечето преподаватели я „пускаха” просто за да не се занимават повече с нея), очаквано не успя да си намери добра работа – от една страна заради ниския успех, от друга – заради безперспективната квалификация, която получи. Пробва няколко пъти с позиции, за които се изисква основно или средно образование, но тъй като не беше работила нищо до този момент, всяка задача, която ѝ се поставеше, беше непосилна за нея. Правеше елементарни грешки, въпреки че се стараеше. Постоянно я мъчеше мисълта за липса на интимен приятел – виждаше около нея, че всички са щастливо обвързани, а тя, наближаваща тридесетте, нямаше никакви изгледи за скорошно задомяване. От друга страна и родителите ѝ вече го правеха на въпрос – „не е красиво на тази възраст да си още сама, хората ще говорят...”, казваха ѝ те.

            Въпреки всичко, в интернет успя да се запознае с момче, което я потърси след първата среща. „Може би намерих сродната си душа”, мислеше си Фани с усмивка вечер преди да заспи. Тази мисъл я окриляваше и сякаш я преобрази; усмивкатаѝгрееше и доби самочувствието на момиче, което въпреки всичко е успяло да задържи нечие мъжко внимание; дори стигнаха по-далеч от обикновените разговори и държането за ръце в парка...

            Но ето че неопитността и неосведомеността по интимните въпроси свариха Фани неподготвена – тя забременя. Когато съобщи това на приятеля си, той ѝ каза, че не иска да има нищо общо, че е била просто едно забавление за него, без никакви чувства; за брак и сериозно обвързване не искаше и да чуе. Смени телефонния си номер, Фани изгуби всякакъв контакт с него. Реши да съобщи на родителите си – въпреки че бяха близки, тя знаеше, че няма да приемат добре новината, най-вече заради хорското мнение – момиче, бременно без брак.На всичкото отгоре лекарите ѝ съобщиха тревожна новина – детето ще се роди със синдром на Даун и е най-добре да направи аборт. Но Фани не беше готова да убие детето си. Когато се обърна за помощ към хората, които са ѝ дали живот, те заявиха, че е по-добре на по-късен етап, когато намери човек до себе си и двамата си споделят отговорността, тогава да роди, при това здраво бебе. Затова бременното момиче напусна родния си дом, захвана се с работа – не много лека, но достатъчно високоплатена, за да може да осигури на бъдещото си дете добър стандарт на живот; ясно осъзнаваше, че ще са необходими и медицински грижи. Това не я изплаши. Тя знаеше, че в името на детето си е готова на всякаква саможертва. Когато се роди, малката Нели беше очарователна, въпреки че страшните прогнози на лекарите се сбъднаха. А след като проходи, Фани я заведе на местата, където беше отраснала и общувала с природата в най-безгрижните години на своя живот. Пое в прегръдките дъщеря си, обърна поглед към небето и изкрещя с пълно гърло: „ЩАСТЛИВА СЪМ, ГОСПОДИ! БЛАГОДАРЯ ТИ”!