Ще помня винаги

ЩЕ ПОМНЯ ВИНАГИ
на Росица Копукова с огромна признателност
   

Аз помня винаги доброто.
И злото помня в този грешен свят.
Два бряга длан към мен протягат -
на благост и на зла печал.
А между тях тече, тече реката -
житейската река от гъста кал.
Добрите с тази кал нов свят изграждат -
библейски корен Бог му е придал.
А лошите рушат - развалят всичко.
Те просто са слуги на Сатана.
Не стигат святост, винаги самички
и лягат грозни в мократа земя.
Затуй ще помня, Роси, добротата,
безкористната - чиста доброта,
която в словото ти е излята
и я раздаваш даром на света.
Достигна тя до мен и ме зарадва,
че има някой в този свят студен,
ръка протегнал ми сред толкова омраза,
за да опази моя стих свещен.    


Посвещавам това стихотворение на г-жа Росица Копукова /rosiela/, която днес - 11 април 2021 година, представи част от моята интимна лирика в рубриката "Рано в неделя" на БНР-Хоризонт, отбелязвайки, че тези стихотворения са уникални в българската поезия.  

Сърдечно ти благодаря, Роси! Това е второто представяне на мои стихотворения в БНР-Хоризонт, като и двете представяния са изцяло плод на топлото ти отношение към моето скромно поетично творчество. Бог да ти дава здраве, сили и вдъхновение, за да си винаги така добра и благородна като човек и да продължаваш да ни радваш с изключителната си поезия и творчество, като цяло. Амин!    

А ето и избраните от Роси мои стихотворения, които тя прочете по Националното радио:    



СЪН В МЪГЛАТА


Сънувам те прегърнала ме нежно
на морски бряг, далеч от този свят.
Вълни с езици бели близват ни вълшебно.
Шептиш в ухото ми и чувствам се богат.

Защо те срещам в края на живота?
Така фатално, невиновно закъсня.
Почти достигнах изранен Голгота,
но оживявам в твоя детски смях.

Последно време - съдно, смъртоносно.
Прелитат вещици на злите си метли.
За мен си чудото до святост съдбоносно
и възвестено с първите петли.

Не ни е съдено с тела да се познаем. -
Сгъстява капки сивата мъгла.
Два силуета сме. Ръка подай ми -
да помня вечно, че до мене си била.

   


ПОД СВЕТЛИНАТА НА ВЕНЕРА

Под светлината нощна на Венера

копнея аз за твоята прегръдка.

Сънувам ласките от бившето ни вчера -

върховната и споделена тръпка...

Сънувам остров девствен в океана.

Вълни докосващи ни с бели длани.

А после малка и закътана поляна,

където стихнали сме замечтани.

Но днес е есен прежълтяваща и блудна.

Напомня тя за вечната раздяла.

Листа прощават се с короните безшумно.

Дървета губят лятната си цялост.

Самият бог поглежда албиносно

(безстрастно, със студено безразличие).

Неумолимо трупат високосност

безбройни мигове белязани с безличие...

Но втренчен в светлината на Венера,

копнея  пак за твоята прегръдка.

Сънувам ласките от бившето ни вчера -

върховната и споделена тръпка.

НАПРАВИ МЕ ЩАСТЛИВ
 

НапрАви ме щастлив в единствен миг,

пред мен по-светла и от лунното сияние.

Очите омагьосани от твоя нежен лик

проглеждаха зад неизбродни разстояния.

Простих покварата на идващия ден,

на светлината от звездите, похитила

мистичното, в което съм докрай стаен,

заключеник на най-загадъчната сила.

Прераждам се от твоята възвишена любов

на най-далечната планета, неподвластна

на земното притегляне, на земния покров,

с безброй слънца, които никога не гаснат!

ОСТАНАХМЕ ЕДИН ВЪВ ДРУГ ЗАБИТИ

Останахме един във друг - ками забити,
в една вековна и бездънна празнота.
Извади ли ни бог ще рукне скритото
и под руини ще ни погребе света.

И страшната си тайна ще я носим,
като повито пеленаче на гърди.
То призрак е на глъхнещи въпроси,
но няма никога от плът да се роди.

Тъй близостта е двойно по-голяма -
ще бродят търсещи се нашите тела
сред този свят изваян от измама
и между спомени докосващи чела.