Нилара

– Имението е П-образно. Във всяка от трите му части има по един омега. Останалите тридесет души са обикновени хора.- започна разясненията Ирник.

– Все още не разбирам защо трябва да сме тук, а не на север или на юг, където се водят сериозни сражения. -прекъснах го аз.

– Нилара, ако не вярваш на Елмир по-добре изобщо да не участваш. -контрира ме той.

– Може ли един въпрос преди да продължиш?- включи се и Арлена.

– Така доникъде няма да стигнем. Вътре има цяло семейство и тридесет души персонал, които в момента са заложници. А вие двете никак не ми помагате.

– Ще си свършим работата и ще ги освободим. Все едно не ни познаваш! Може да се размине даже и без особено тежки травми от тяхна страна ако се държат прилично. Имаме време, защото не ни очакват. Затова искам сега да ми отговориш на въпроса. Защо гениалният ви приятел ни изправя едни срещу други? Омеги срещу омеги?

Въпросът на Арлена беше основателен.И аз не разбирах какво е целта на Елмир, предвид това, че набезите също се извършваха по негова заповед. Затова и чаках отговора на Ирник с интерес.

– Спечелване на доверието и на двете страни. На благородниците и на нисшата класа. И последващото им обединение срещу досегашния политически курс на страната.

– Няма как да стане. Твърде дълбока пропаст зее между тях. Невъзможно е различията да бъдат изгладени толкова бързо и лесно. - каза Арлена

– Времената се менят. Порядките-също. Нужно е да се мисли динамично, да се приспособяваме на момента към промените, в противен случай не бихме могли да оцелеем. Същото важи и за останалите либертийци, били те аристократи или простолюдие. Честно казано нямам спомен някога да е имало средна класа в страната ни.- продължи Ирник.

– Ако това е идеята на Елмир- да вземе от богатите, за да даде на бедните, ще сгреши и то много. От подобно разпределение на благата никой никога не е печелил. Това не е социална справедливост, а просто различен вид диктатура. Човечеството вече няколко пъти е сърбало попарата на такъв идеализъм. Предполага се, че сме си взели поука.- каза Арлена.

– Взели сме си. Точно затова сега сме тук и ще изпълним нарежданията на най-силния от нас, защото на никой друг от цялата страна не му пука за омегите. За тях сме просто инструмент за постигане на целите им и никой не се замисля, че и ние като тях чувстваме, мислим, вярваме и се надяваме. Както и да е. Готови ли сте или не? Ако ще се отказвате, сега е моментът.

Разбира се, че нямаше да се откажем. Знаехме, че за нас друг път няма след като бяхме обвинени в измяна и избягахме от ареста. Сега щяхме да се правим на отмъстители, защитници на слабите и онеправданите, но някак не ми се нравеше идеята, че за такива Елмир ни беше посочил богатите и привилегировани либертийци. Те имаха всичко и даже повече. А болшинството от сънародниците ни брояха стотинките и трохите, с които да преживеят поредния ден от безнадеждния си живот, докато онези от висшето общество страдаха заради това, че зачестилите нападения над именията им са станали причина да се отменят традиционните вечеринки-едно от любимите им забавления.

Може би мисленето ми е твърде старомодно, може би Елмир вижда по-далеч от мен. Във всички случаи трябваше да му се доверя. Ирник е прав-ако не се подкрепяме и не действаме заедно и съгласувано сме изгубени. Твърде много гняв се е насъбрал и в момента съществува изключително належаща нужда цялата тази злоба да бъде излята върху някого. Няколко бегълци от официалната власт биха били прекрасни изкупителни жертви.

– Щом като няма възражения, подайте ми ръцете си за да формираме мисловната верига. Тя ще продължи да действа и след като се отдалечим едни от други. Аз ще вляза в главната сграда, вие двете се разберете коя в кое крило ще влезе.

Ирник бе усъвършенствал телепатичните си способности. Предполагам, докато бяхме в ареста Елмир е успял да му даде някои полезни съвети, а моят любим винаги е схващал бързо. Нашите с Арлена мисловни умения не са толкова силни като неговите, понеже сме воини, но пък сме достатъчни за да ги усилим макар и същевременно да се налага да се бием. О, наистина нямам търпение! Откога не съм въртяла меч! Напълно съм убедена, че ще се справя с противниците си и без да използвам второто си любимо оръжие-огнестрелното. Ще бъда толкова бърза, че свят ще им се завие.

Тихо, с котешки стъпки се промъквам към задната врата на лявото крило, снишавайки се зад добре поддържания жив плет от орлов нокът. Виждам четирима на пост и разбира се и четиримата са въоръжени с последен модел пушки. Без да правя особено голяма засилка скачам на пет метра и се приземявам точно пред тях. Започват да стрелят по мен, но не им оставям дори мъничък шанс да видят къде се намирам. Чувам, че от другата страна също са открили огън. Да видим коя от нас първа ще проникне в сградата- аз или Арлена.

Спиралата от подскоци, която описвам около тях все повече се стеснява докато те безрезултатно успяват да изхабят всичките си патрони срещу мен. Глупава тактика-вместо да се прикриват взаимно, те едновременно се превръщат в изключително удобна мишена за противника си. В момента, в който се заемат да презаредят получават светкавични удари по главите, след което в корема и по двете сънни артерии. Падат като обрулени плодове. Гарантирала съм си поне половин час спокойствие. 

Влизам вътре. Пред погледа ми се разкрива безпорядъкът на очевидното насилствено проникване на нежелани гости. Сградата изглежда безлюдна, но това е  така само на пръв поглед . Веднага щом пристъпих прага усетих напрежението в главата си. Омегата е някъде наоколо и съвсем скоро ще се изправя лице в лице с него. Но първо…

Още трима с пушки. Тези не са толков глупави. Стрелят последователно докато постепенно се приближават към мен, а четвъртият от малкия им отряд се опитва да ме изненада в гръб. Не са познали, естествено. Първо се разправям с него, отнемам му пушката и го използвам като жив щит срещу останалите.

– Предайте се доброволно докато още съм в настроение или ще се наложи да ви сменя физиономиите.

– П-ха-ха-ха! Виж я ти! Колкото си дребна, толкова си и нагла. Не ми трябва оръжие срещу теб, ще се справя и с голи ръце.- изстрелва единият от тях, както изглежда водачът.

– Щом не ти е мил животът, заповядай!

Жал ми беше за тях. Човечецът, който се хвърли към мен получи счупване на дясната китка, защото не успях да премеря достатъчно добре силата на натиска си когато се стовари върху мен. Приложих му една от техниките за справяне с по-едър противник и само след секунда вече болезнено извивах десницата му. За съжаление, не се спрях навреме и секунда по-късно чух издайническия звук от пропукване на нещо твърдо, последван от яростния му писък.

Изправих се бързо, оставяйки го да страда и се насочих към другия. Завъртях се около него и преди да се е усетил, вече натисках главата му към пода. Не рискува да ми оказва съпротива.

През това време другите двама също бяха направили отчаян опит да ме хванат докато държах другаря им, но преди да се доближат на повече от лакът разстояние до мен, аз вече бях пуснала втория победен и светкавично разперих ръцете си, в които острите ми като бръснач мечове се озоваха под носовете им.

– Нито крачка повече ако не желаете да усетите вкуса на желязото.

Те се стреснаха и отстъпиха. Другите двама също се бяха изправили и отстъпваха към срещуположната страна.

– Каква си ти?- ме попита същият онзи, който преди малко ме нарече нахалница.

– Някоя, която ще запомниш. Името ми е Нилара Стоик. Запомни и още две имена- Арлена Оукхарт и Ирник Хънтър. Кажи на приятелите си за нас. Никога не ни забравяйте, както и това което се случва днес. В противен случай ще се наложи отново да дойдем и да ви го припомним.

Не си губих повече времето с тях. Тръгнах напред. Очакваха ме още няколко човеци и един силен омега, доколкото разбрах-формоменяч, но все пак…

Тримата бяха готови за появата ми и очевидно насочвани от водача си омега не чакаха аз даф ги нападна, а се опитаха да ме разсеят с подобни на моите движения.  Скачаха и се превъртаха във всички посоки докато размахваха някакви жалки подобия на саби. Изглежда, че бяха тяхно собствено производство, тъй като изработката им бе доста груба. В тях не бе вложено дори капчица от изтънченото майсторство на воргенските ковачи. Ние-войниците бяхме дотолкова свикнали с изящните си остриета, че ги приемахме за даденост, за част от самите себе си и не можехме дори да си представим че един ден ще се наложи да се откажем от тях, но при дадените обстоятелства този ден щеше да настъпи доста по-рано от очакваното.

Колкото и да се опитват да ме излъжат, сетивата ми са изострени от тръпката на битката, мускулите ми сами изпълняват бойните удари, като че съм родена с инстинкта да убивам, а не съм положила неимоверни усилия  да се науча. Техните обороти са бавни и тромави в сравнение с моето разцепващо въздуха торнадо. Едно, две три-първият е повален. Четири, пет, шест, седем,  подскок и задно превъртане, за да избегна ниското нападение и острието на втория е счупено, а той се притиска към стената. Осем, девет, десет, единадесет… Третият прави последен опит да ме изненада като уж напада отпред, но се завърта и ми нанася удар в гръб, само че аз успявам да го хвана преди мечът му да се е отделил от мен и го премятам над себе си заедно с него. Човекът се стоварва на пода със страшна сила и не посмява да се помръдне повече.

Бързо се справих с тях.  Естествено, не ги убих. Ирник и Елмир държат на безкръвната победа. След като сме екип, ще действаме като такъв.

Ето, че дойде време да се изправя срещу омегата. Отново усещам бученето в ушите си, но е по-слабо отколкото ако въздействието бе на телепат. Спирам на място, затварям очи и мислите ми се разпръскват в пространството. Търсят и намират Арлена, стигат и до Ирник. Ако може някак да се обясни това, което се случва между умовете ни бих го оприличила на течението на река, която извира от мен и се движи спокойно и уверено по посока на другарите ми. Мисловната верига не позволява на реката да излезе от коритото си или да се отклони, затова и тя продължава своя първично зададен ход докато той не стигне крайната си точка. 

Ето, че моята мисъл стигна до Ирник през Арлена. За да се справим с противниците си и тяхното влияние си прилагаме въображаеми “шамари”. Ако някой от тримата омеги вземе превес над някой от нас, другите двама се намесват като  изпращат поредища от гневни мисли на обезсиления си другар. Няколко пъти вече успяхме да отблъснем мозъчните им атаки. Това, че се криеха от нас бе в наш ущърб, понеже зрителният контакт улесняваше вземането на надмощие, но трябваше да действаме съобразно възможностите си.

Арлена се бе разправила със своята част от шайката преди мен, а и омегата, срещу когото се бе изправила също не бе от силните. В момента ги усещах по-скоро като топлинни енергии, противостоящи си отвъд няколкото стени които ни деляха. Топлината на Арлена бе доста мощна и по-обширна и бе съсредоточена около два невидими центъра, докато тази на противника ѝ бе съвсем слаба. Той също беше формоменяч. Преди да преброя до три, русокосата фурия вече го беше неутрализирала и  енергийното му поле затрептя някак неуверено, като че притежателят му бе изгубил контрол над съзнанието си и лежеше в несвяст.

Няколко мощни тласъка от страна на моя формоменяч ми причиниха известен дискомфорт, замалко дори да изпусна оръжията си, но и точно затова ги стиснах още по-силно и ги опрях в себе си. Затворих очи и тръгнах в посоката, която ми подсказваше инстинкта ми. Той беше близо. 

Не беше зад следващата врата нито зад тази след нея. В мазето. Там се криеше. Но аз нямаше да сляза при него. В тесни и ниски пространства не бих могла да разгърна цялостно уменията си, затова положих всички усилия за да блокирам достъпа му до ума си, насочвайки се към главната сграда, където Ирник и Арлена вече се бяха изправили срещу стратега с доста прилични способности.

Насред огромната дневна, в един от ъглите на която няколко дечица се бяха скупчили около богато облечената си майка, а баща им заедно с двама по-възрастни мъже се бе изправил пред други четири жени като че се опитваха да ги предпазят от нашествениците, стоеше нашата стара познайница Изабел Лесинг. Изглежда ни очакваше, понеже щом се присъединих към Ирник и Арлена, тя заговори с равен глас:

– Добре дошли, приятели мои! Благодаря ви, че не упражнихте излишно насилие над хората ми. Обещавам, че и аз няма да го сторя.

Преди да реагираме, мисловната ни верига беше прекъсната от помитаща ни вълна от гняв. Изабел ни изпрати толкова мощна представа за болка, че Ирник чак се олюля, а аз се свлякох на земята. Арлена се задържа на краката си, но се хвана за корема и се преви на две. Бяхме напълно лишени от възможност да ѝ отвърнем било то с мисловна атака или с физическа. Твърде силна беше станала.

– Пращам поздрави и най-добри пожелания на граф Егберт. Предайте му, че благодаря за свободата, но отхвърлям поканата му за съвместни действия. Оставям ви със семейство Меринтърн. Заслужено днес ще бъдете техните герои-спасители. И… как беше? “Воини на справедливостта”, нали? Е, желая ви успех в благородната мисия, с която сте се захванали! Пак ще се видим! Вероятно славата ви ще върви пред вас, когато това се случи. Пазете се!

След тези думи тя ни обърна гръб, изправи осанката си и с гордо вдигната глава, изражение на абсолютно надмощие и тежка стъпка напусна съвсем безпрепятствено огромното провинциално имение.

Малко по-далеч от него, на една горска поляна, чието местоположение ѝ бе прекрасно известно още от ранното ѝ детство, графиня Изабел Лесинг завари застиналата в търпеливо очакване до отворената врата на личния си хеликоптер генерал Вилемира Краева. Когато  я видя, тя се усмихна, скръсти ръце и кимна към нея.

– Е, как мина?- попита Краева.

– Повече от прекрасно. Ще тръгваме ли?

– Настанявай се.

Разбира се, че бе напълно безполезно да се опитваме да ги преследваме. Те летяха и то в неизвестна посока, а телепатията на Изабел се бе превърнала в доста опасно оръжие и очевидно нямаше да бъде употребявано в наша полза. А уж Елмир беше измислил всичко!

Не знам защо, но ми стана някак весело. Винаги съм обичала неочакваните обрати, но обикновено аз ги причинявах. Нямах представа до какво ще доведе приключението ни, но все повече ми харесваше да участвам в него. И щях да се постарая участието ми да е наистина запомнящо се. 

Трябваше да продължим. Неизвестността мотивира. Ако ти е ясно бъдещето, дали въобще ще си правиш труда да действаш, след като то така или иначе ще се случи? Но ако пък бездействаш, не нарушаваш ли времево-пространствената и причинно-следствена връзка? Дали пък няма да станеш причината да се реализира то по друг начин?

Предстоеше да разберем. Все пак ни бе отредена ролята на главни действащи лица в историята. Репетирали сме за нея цял живот. И ще я изиграем. Независимо какъв ще бъде краят на сюжета ни, важното е историята ни да получи своя достоен завършек.