Стоеше все още изправен, нищо че беше отпаднал и духом, и тялом. Никой не му даваше толкова години. Все още му се живееше. Искаше да бъде полезен, необходим и се чудеше защо го бяха отписали и се съмняваха в него. Не му даваха дори капка вода. Беше принуден да пие от дъжда, който в това горещо време валеше все по рядко. Не знаеше умора, но усещаше, че силите го напускат. Защо не го оставиха сам да си тръгне, да се сбогува с всичко и с всички? Трябва ли сега да му водят палачите и да го екзекутират?...
           Спомни си, когато беше млад, как всички разчитаха на него. Помагаше и на хората, и на животните, и на птиците. Никого не върна и не обиди с нищо никого. Нямаше право… Не можеше… С гърди спираше вятъра и бурите, които бяха около него и даваше подслон на всички и през лятото, и през зимата. Взимаха от него топлина, храната и светлина. Родът му беше известен, но не се перчеше с това. Беше стъпил здраво на земята и тежеше на мястото си. Живееше за другите и не направи нищо за себе си…
           Сега беше късно... Твърде късно! Вързаха го, за да не избяга и замахнаха с инструментите... Първобитно… Жестоко… Болеше го, но не издаваше и стон. Удряха го много и безмилостно… Накрая се предаде и рукна изведнъж. После го задърпаха нанякъде. Крещяха срещу него и искаха да го направят на парчета. Не разбираше защо? Не беше виновен. Не беше престъпник. Как да им докаже? Тия, на които помагаше, избягаха, за да се спасяват… Никой не искаше да го чуе, да разбере какво му е… Всичко изчезваше пред него, а там някъде, далече беше оставил корените и децата си. Щяха ли да оцелеят без него? Щяха ли да посегнат и на тях? Как да им помогне и да ги спаси? За него нямаше вече покой. Дори не знаеше дали ще го помнят или щяха да го забравят... 
            Боже! Какво ставаше? Защо го качиха на този камион и го изпратиха неизвестно къде? Трябваше да се сбогува с останалите! Сега какво му оставаше? Къде го водеха? Не стига , че унижиха гордостта му, сломиха силата му, отдалечиха го от родното му място, ами сега го и отвлякоха! Трябваше да направи нещо! Беше още жив! Въжетата го стягаха. Напрегна се, опъна жилите си и се премести малко наляво, а после надясно. Примката се разхлаби и той се опита да се търкулне нанякъде… Нямаше смисъл! Само се надигна леко, когато камионът попадна в дупка. После се отпусна и притихна…
            Всичко свърши. Скоро спряха. Шофьорът слезе и тръгна към бараките. Потърси някого, подаде документите и каза:
            - Докарах го. Може и да стане. Вие ще прецените, като го видите…
            Свалиха го по-лесно, отколкото го качиха. Вече му беше все едно какво щяха да правят с него. Дано да е за добро! Някой го потупа леко, сякаш цял живот му беше приятел. Нямаше сили да се усмихне, пък и не можеше… После чу друг да казва:
            - Шефе, много е голям тоя дъб! Идеално дърво… Ще бъде хубав материал за маса и два стола. Който ги купи, няма да съжалява след това…

Рая Вид