Стоеше все още изправен, нищо че беше отпаднал и духом, и тялом. Никой не му даваше толкова години. Все още му се живееше. Искаше да бъде полезен, необходим и се чудеше защо го бяха отписали и се съмняваха в него. Не му даваха дори капка вода. Беше принуден да пие от дъжда, който в това горещо време валеше все по рядко. Не знаеше умора, но усещаше, че силите го напускат. Защо не го оставиха сам да си тръгне, да се сбогува с всичко и с всички? Трябва ли сега да му водят палачите и да го екзекутират?...
Спомни си, когато беше млад, как всички разчитаха на него. Помагаше и на хората, и на животните, и на птиците. Никого не върна и не обиди с нищо никого. Нямаше право… Не можеше… С гърди спираше вятъра и бурите, които бяха около него и даваше подслон на всички и през лятото, и през зимата. Взимаха от него топлина, храната и светлина. Родът му беше известен, но не се перчеше с това. Беше стъпил здраво на земята и тежеше на мястото си. Живееше за другите и не направи нищо за себе си…
Сега бе ...