„Силата на Огпарда“

Пролог

- Не можем да намалим данъците, Ормай Гобеос! - казах уморено аз - Златото е много, но се набавя бавно – някой трябва да плаща на копачите все пак. Нито Вожашлен, нито Гобеос пожелаха да се примирят с тази работа без необходимото възнаграждение – високо възнаграждение!

Ормай кимна, но не се отказа – понякога ми харесваше това, че в някои хора все още има дух, но, в името на Срютга, това не означаваше, че трябва да се инатят като магаре на мост!!

-Това е така, но повечето от хората не могат да смогват да плащат данъците си, а какво остава да издържат семействата си! Раждаемостта никога не е била по-малка, Анмеа Вожакув! Не искат да имат деца, след като не могат да ги издържат и с пълно право!

Въздъхнах тежко като стара жена, каквато и си бях, въпреки че изглеждах на двадесет и две. Знаех всичко това, което ми казваше Ормай, но нямаше как да му го обесня. Употон беше загаснал преди много години по тези земи.... още веднъж въздъхнах преди да му задам въпрос, чийто отговор знаех – от векове не бях питала нещо без да знам какъв ще е отговорът

- Няма ли начин да обезпечим по някакъв начин хората, Ормай?

Мъжът поклати глава

- Няма, Анмеа Вожакув! Всички ресурси са изчерпани. Съвсем скоро няма да има храна, за да се храним! Не виждам защо ни е това злато – няма него да дъвчим, но...

Аз махнах примирено с ръка

- Добре тогава, Ормай! Свободен си!

Той опули сините си очи

- Добре?! - извика Гобеос вбесено – Как можете да казвате „добре“, как можете да се примирявате с всичко това?! Народът ни ще умре, а вие махате с ръка и казвате „добре“!!

В миналото бих се вбесила, заради тези думи. Сега само въздъхнах

- Какво предлагаш да направя? - попитах го аз

- Не знам.. но ти си Вожакув!! Ти трябва да знаеш какво да правиш!

Нима ще оставиш хората отвън да измрат от глад?

- Не мога нищо да направя -казах му спокойно, сякаш бяхме седнали да обсъдим какъв кинжал иска да си купи

Ормай се ококори и отстъпи назад

- Ти не си човек! - прошепна той и това ме вбеси...

Толкова се изненадах от това чувство, че се разсмях... което допълни чудесната представа на момчето за мен

- Да ги оставя да умрат ли, Ормай?! Та Жарийван-Облоли е мъртъв от векове, мило момче! - обръщението го изненада – вероятно предполагаше, че въпреки външността си, съм някъде към четиридесетте – самият той беше на толкова – но истината беше, че в сравнение с мен, Ормай не можеше да мине дори за пеленаче – Не винаги е бил мъртъв, разбира се! Помня как преди близо деветстотин години... – при тези думи мъжът трепна - ... животът течеше в жилите, кръвта вреше и не даваше мира! Тогава, Ормай, Жарийван-Облоли беше жив! - засмях се – Жив, когато го заплашваха огпардите, когато го деряха нападениято на морвалите, когато умираха нимфите.... - приближих се към един портрет и протегнах ръка към него - ... нашите земи бяха живи, когато Анаролан Шиамис Вожакув беше жива, Ормай!

Очите на мъжа... или по-точно на момчето, се разширяваха все повече при всяка следваща дума. Той беше отраснал с старинните „вълшебни приказки“, както ги наричаха сега, в които се разказваше за някакви страшни създания, наречени огпарди, чиито нокти не разрязвали, а изпепелявали плътта, за морвали , които били по-силни и по-глупави от всички създания на земята, взети заедно, и които превръщали хората в безсмърттни, безплътни и жестоки нощни нимфи. Беше чувал и „абсурдните“ предания за жени и мъже, които правели „вълшебства“, както сега му се викаше, с погледа си. Днес ги смятаха за фантастична измислица, но всичко това, беше нещо обикновено в далечното минало....

В много от тези „детски приказки“ героиня беше Анаролан Вожакув – жената, способна небето да разклати, жената, която можела да вдигне огромните морвали с една ръка, жената, която можела да съживи мъртвите... Е, тези разкази вече наистина бяха абсурдни! Анаролан наистина беше жива... някога, но историята й нямаше нищо общо с тазвремешните измишльотини.

Пак погледнах тъжно към портрета. На него беше нарисувана жена – много красива жена. Черната й коса се спускаше чак до кръста, тъмните очи блестяха, пълни с живот и въодушевление. Беше облечена с тъмночервен потник и тесни впити панталонки, чиито краища бяха напъхани в дългите до колената ботуши. На кръста й имаше около шест колана. Дори на портрета, Анаролан излъчваше сила, твърдост и желязна воля...

Ормай се пулеше срещу картината – навярно беше осъзнал кой е нарисуван на нея

- Слуша ли ти се, Ормай? - попитах аз, защото ме завладя непреодолимото желание да споделя с някой тази история

Мъжът кимна и седа на земята срещу мен

- Разказът ми започва много преди да си роден. - казах му аз – Близо деветстотин години преди това... тогава аз бях на дванадесет......

ПП: надявам се да ви хареса, защото това е едва началото - следват още мнооого глави ;)