Денят беше дъждовен и мрачен. Облаците се стелеха толкова гъсто, че изчезваше всякакъв шанс на слънцето да се покаже. Светът беше притихнал и някак смирено се мъчеше да се изправи отново на крака, след двете световни войни. С това, което му беше останало, без онова, което беше загубил, мрачен и тъжен, гледаше напред, с плаха надежда за това, което му предстои. Опустошителни и сеещи смърт и нещастие, тези войни бяха оставили много хора самотни и тъжни, без да знаят защо, без да знаят с  какво са виновни, без да знаят - А сега накъде?

Дъждът валеше тихо през цялата сутрин и изглежда щеше да продължи да вали така през целия ден. Тихо и монотонно сякаш се опитваше да измие всичката мръсотия по земята.

Капките му падаха по прозорците на старата сграда "Сейнт Хоуп". Тя беше голяма с няколко големи спални помещения, чийто прозорци се издигаха високо и всяващи респект. Това старо сиропиталище се намираше на около километър извън града, и беше заобиколено с гъсти иглолистни гори. Голяма и висока ограда го ограждаше.

Днес дворът беше пуст. Децата стояха вътре, в стаята за учебни занимания. Там бяха оставяни да обогатяват общата си култура, четейки Библията. Учителката им се беше зачела в своята книга и изобщо не поглеждаше децата. Не забеляза и малката бележка, която се подаваше от масичка на масичка. Това късче хартия предизвикваше безпокойство, страх и безпомощно изражение по детските личица. От маса на маса, листчето стигна до Аника. Русо момиченце на около 6 годинки. Една от  най-малките в дома. На него с молив и крив почерк беше написано: " З.Б. е на смяна тази нощ...". Тя го прочете внимателно и после го предаде нататък. Незнаеше дали това, което разказваха за З.Б. е истинско или просто искаха да сплашат децата с него, но не искаше и да разбира. Сега мислите и летяха към друг човек. А именно към Крис.

 Вчера отново бяха заедно, и прекараха целия ден в горичката зад сградата. Той и показа скришно място, откъдето можеха да излизат през оградата, без никой да ги забележи. Водеше я в гората където играеха на воля и си говореха за мечтите си. Крис беше с една година по-голям от нея. С тъмна коса и очи, които издаваха топлина и грижовност. Той обичаше Ани, като  своя по-малка сестра и най-добра приятелка. Ани обичаше Крис, като своя принц на бял кон, който винаги щеше да я спасява и да и помага. Той беше всичко за нея и знаеше, че и тя е всичко за него. Правеха всичко заедно. 

Подавайки бележката на момичето до нея, Ани се замисли, какво ли ще правят днес. Навън валеше, времето беше лошо и това я натъжи, защото нямаше как да излязат. Представи си, че няма да са заедно в дъждовните дни и това я ужаси. Бележката стигна до последната масичка, където момченцето, което я четеше преглътна тежко. Тогава се чу камбаната, която съобщаваше, че е време за обяд. Децата станаха бавно и се отправиха към вратата. Ани реши да забави ход, докато се засече на изхода с Крис. Явно и той беше решил същото. Когато излезнаха от стаята той я дръпна за ръката и никой не забеляза, че двамата се качват по стълбите, вместо да слизат надолу към столовата. Бяха тихи и неговореха нищо, от страх да не ги хванат. Качваха се все по-нагоре и по-нагоре. Аника се умори и започна да диша дълбоко. Стигнаха тъмен коридор с една единствена врата от ляво. Крис извади малък ръждясъл ключ от панталоните си и я отвори. Влезнаха вътре. Намираха се в таванското помещение. Изпълнено със стари мебели и неща, покрити с дебел слой прах. Крис затвори вратата:

- Тадааа! Харесва ли ти? Тук можем да идваме, когато навън вали. Откраднах ключа от портиера и ще го връщам всеки път, за да не разбере.

Ани се разходи из помещението, намери няколко дюшека на земята и се опита да ги сложи един до друг.

- Помогни ми, Крис!

Двамата успяха с общи усилия и после блаженно се отпуснаха  един до друг на меките дюшеци. Лежаха и мълчаха известно време, после Аника наруши тишината:

- Крис, вярно ли е това, което разказват за З.Б.? Наистина ли е толкова лош?

- Не знам, Ани, но и не искам да разбирам. По-добре да се радваме, че не сме ние късметлийте, които ще преживеят нещо подобно.

- Гладна съм... Трябваше да вземем нещо от стола преди да дойдем тук.

Крис се подсмихна и извади две сочни червени ябълки от джобовете си. Подаде едната на Аника.

- Страхотен си! Винаги ме спасяваш, Крис...

- Хайде хапни, после ще играем на нещо.

И двамата захапаха блажено от сочните плодове.

"Злият Бил", така наричаха надзорникът, който пазеше сградата всяка неделя, но никой не смееше да го споменава и затова го наричаха съкратено "З.Б." Той беше мъж на около 40-45 години. Висок, едър и много злобен. Лицето му беше безжизнено като камък, освен когато се ядоса. Тогава цялата омраза на света се изливаше от там. Обичаше да пие и пиеше по много, когато беше на работа. Гневът от войната, в която никога не беше участвал и омразата към света и хората, го превръщаха в истинско страшилище за децата от сиропиталището. Носеха се неизречени слухове, че когато е на работа си избирал едно дете за жертва и го водел в стаята на надзорника. Там блудствал с него и го насилвал по цяла нощ, а ако детето говорело за това после, с него било свършено.

И така, когато някое от децата изчезвали в болничното крило за около седмица, всички знаели какво е ставало с него, но никой не бил абсолютно сигурен, че това е истина, защото никой никога не беше поискал да говори.

Дъждът поспря да вали, но времето си оставаше облачно.

Аника и Крис все още лежаха на тавана. Затворили очи, те играеха. Представяха си, че са на различни места по света. Описваха ги и мечтаеха, какво биха правили там. Играта с въображението наистина ги радваше. В мечтите им се преплитаха красиви светли светове. Изпълнени с красиви и щастливи хора, които ги обичаха. Никога до сега, обаче, не бяха си представяли родителите си. Не говореха за тях изобщо. Нито Ани, нито Крис ги бяха виждали, но знаеха по нещо и за двамата. Крис винаги носеше едно синджирче с копче на него. Тогава Ани го попита:

- От къде е това копче, Крис?

Той се сепна леко, облегна се назад и въздъхна.

- От униформата на баща ми. Било е с него във войната. Това е единственото нещо, което е останало от него и майка ми ми го е дала, когато съм бил съвсем малък. От тогава не съм го свалял.

- Мислиш ли, че живота ни щеше да е по-хубав, ако те бяха живи?

- Не знам, Ани, но се радвам, че те познавам.

Двамата се усмихнаха един на друг и се пренесоха на топъл остров, край океана, обрасъл с палми и кокосови орехи по плажа...

Прекараха целия следобед, пътешествайки из далечни места, в мечтите си.