Мислите ми днес си говорят, сякаш танцуват. От време на време се  опитвам да се намеся в танца им, но те сякаш ме избутват навън,шепнат така тихо, сякаш са кристални снежинки,  сипят се бавно от небето и трупат. Сякаш днес не съм истинска за тях,сякаш днес съм само едно бутафорно украшение на собствените си мисли. Какво да направя? Време ли е? Да започна ли една по една да запалвам клечките от кибрита за да ме видят или.. да ги запаля всичките клечки й направя огън? Заслушах се в тях… мислите ми си говореха за едно дете. Приличащо на кукла с дълги руси коси и разкривени  по рождение очи. Много напомняло това осемгодишно  сираче на малката Андерсенова кибритопродавачка. Сякаш се беше преродило и отново се върнало в студената приказката. Странно как децата плачат точно на тази приказка, макар и - непознаващи, недокоснали се до бутафорния живот на големите. И през детските сълзи... все задават вечният въпрос ЗАЩО? Защо понякога приказките са тъжни? - Радостта и тъгата са родени сестри - казваме им ние на децата. И всяка наша дума към тях е изгоряла клечка кибрит. Дори самият Бог казваха мислите ми, беше поискал толкова малко за себе си от хората... толкова... бе изпросил –Да вярват в него като деца във приказка. Защото единствените неосквернени  градини са детските чисти души.

Клечките кибрит изгаряха в пълна последователност една след друга… жълтите монети загърнали лицата си в дебели палта, отминаваха, без да поглеждат в децата. Криеха се от очите на парцаливите кукли. Но очите на нямащия не винаги са тъжни… още повече когато нямащия е осем или деветгодишен… той  все още не познава светът на големите,светът на бутафорни… хора. Затова в очите му грее едно пламъче ,убежище на надеждата. Този единственият пламък ще грее още няколко години.. преди да  се изпълни със тъга, пожълтяла, студена тъга. Розовите панделки на бутафорния живот ще се увият в него ще го стегнат…ще разрушат стряхата на убежището ще удушат надеждата... и ще го хвърлят полужив в света на големите!

   Това си говореха…мислите ми. А аз вървях придружавана от  още двама спътници като мен които вярваха или чуваха мислите ми. Все още не знам. Отивахме в едно сиротно пристанище където никой нито ни очакваше нито ни искаше. Но... ние вървяхме на там защото вярвахме, че някой от там вика към нас, някой който все още вярва в приказки. И не сгрешихме! Ние тримата бяхме от ония хора които вибрират на една и съща духовна чистота. Люде загърбили недоимъка на собствения си живот обрекли се на каузата да бъдат просто човеци в един бутафорен свят. Носехме на приказните Андерсенови герои бонбони. Хубави шоколадови бонбони. А,не беше Коледа! Беше един ден в който нищо не помръдваше дори есенните мъгли бяха заспали и пропускаха този ден. Слънцето.. беше тъжно също като тъгата в душите ни. Макар ние човеците да намирахме сили и да се усмихвахме един на друг то слънцето, не можеше. Остана си все така скрито зад сивите облаци на деня ни.

Влязохме в стая пълна с деца. Спомням си синият килим и малките столчета наредени в полукръг. Оттам ни гледаха не една а десетина малки кибритопродавачки, гледаха ни и се усмихваха през детските си очи. Дали ни вярваха.. само един Бог знаеше? Но някак си по детски се бяха погрижили за посетителите си. Направи ли картички с детските си ръчички и написали пожелания по тях. Пожелания които все още нямам смелостта да прочета. Тръгнах към тях с голямата кутия шоколадови бонбони. Те изричаха свенливо-благодаря и свеждаха глави към земята. Дали биеше сърцето ми в този момент…? Отговорът е  простичък, Не! И то беше замлъкнало вторачило очи в децата. Дишах разбира се…нали и аз съм част от този бутафорен живот. Може би малка частица но,съм!Стигнах до Андерсеновото дете, за което мислите ми говореха. Рапознах го! Беше толкова невинно и истинско,че онемях. Поднесох и бонбоните… Тя ме погледна право в очите. Все едно от шоколадовите изкушения усмихна ми се протегна ръчичка към и нежно ме попита:

-Искаш ли да си го разделим? Всичко, което малкото сираче притежаваше в този момент бе моят шоколадов бонбон. Усетих как коленете ми отмаляват, усетих колко съм жалка.. пред това величие от чистота. Божествено бе да даваш когато нямаш. Благородно е да даваш когато имаш! Детето напъха бонбона в малката си устица след моят благороден отказ. Очите му засияха от шоколадовата сладост. Но аз се превърнах в клечка кибрит и изгорях.

Надявам се стоплихме дори и за миг сираците с нашата капчица надежда.Не се сърдя на мислите си…,те живеят в безкрайността. Те преподреждат вселената. А аз съм просто човек създаден от кал и в калта ще се върна! Но мислите живеят в безкрайността. Там където никога,нищо не не свършва.Там в този другия свят бутафорни хора няма…Там живее само Божествената чиста доброта!