Мислите ми днес си говорят, сякаш танцуват. От време на време се опитвам да се намеся в танца им, но те сякаш ме избутват навън,шепнат така тихо, сякаш са кристални снежинки, сипят се бавно от небето и трупат. Сякаш днес не съм истинска за тях,сякаш днес съм само едно бутафорно украшение на собствените си мисли. Какво да направя? Време ли е? Да започна ли една по една да запалвам клечките от кибрита за да ме видят или.. да ги запаля всичките клечки й направя огън? Заслушах се в тях… мислите ми си говореха за едно дете. Приличащо на кукла с дълги руси коси и разкривени по рождение очи. Много напомняло това осемгодишно сираче на малката Андерсенова кибритопродавачка. Сякаш се беше преродило и отново се върнало в студената приказката. Странно как децата плачат точно на тази приказка, макар и - непознаващи, недокоснали се до бутафорния живот на големите. И през детските сълзи... все задават вечният въпрос ЗАЩО? Защо понякога приказките са тъжни? - Радостта и тъгата са родени сестри - казва ...