И днес оглеждаш се наоколо -
и виждаш само злоба, завист и порок.
От туй, което най-презираш сам се опасяваш.
Тя ще стъпи там, където най ще заболи!
Ще я видиш в огъня, където ще сияе.
Болката си с пламък ще цери.
От срама - ти жаден ще побегнеш.
А стражата ще гледа изнурено.
От затвора на тъгата кой ли ще те пусне?
От туй, което най-презираш- сам се опасяваш.
Самотата ще е твоят кочияш.
Тя пристъпи с воала на страха ти.
И ладията я отведе на брега познат.
И с усмивка слезна за последно на този бряг
и тогава я съзря, все тъй бягаща и непозната.
Ти пристъпи, тя пък ходеше
и някак ти се изчерви от болката, с която я обви.
Сърцето си от пришълци пази,
защото таз година ще е високосна, май нали?
В океан от перли плувахте на този бряг.
И огнени гранати хвърляхте тогаз.
Бедата сторена е вече.
За съжаления и мъки е жалко.
А дъждът все тъй си нежно капе.
Той срама не ще изтрие и затуй побягва надалече.
И червеното облива го, а сънят е неспокоен.
Облечен в порока, тича, бяга от очите,
дето го плениха и коварно той предаде.
Финални думи за гощавка няма!
Всичко е познато, а думите са мирни, кротки, злото не пропускат.
Пясъкът на мъртвата душа в часовника минутите брои.
Колко малко трябва, за да си щастлив.
А колко мъка можеш да причиниш.
Срама не ще изтриеш.
Затуй в червено ще гориш.
Пламъкът на твоите дни коварни те гаси.
А тя е там, все още на брега, леко е позната.
И за тебе ще остане непозната.
В червено си стои.
Тази мъка е от тебе причинена.
Но местата слаби тя ти знае.
Затова от сън се будиш нощем.
Кратичко поспиваш и се стряскаш.
От туй, което най-презираш, сам се опасяваш.
И тя го знае най-добре, от тебе даже по-изящно.
И воала на тъгата пак ще сложи, но за кратко.
Ще облее в червено всичко, не и тебе.
Ти си мрачен веч′ за нея.
И отвежда те тъгата на отсрещния си бряг.
А тя остава – по-замислена и от преди...
© Кармен Todos los derechos reservados