И днес оглеждаш се наоколо -

и виждаш само злоба, завист и порок.

От туй, което най-презираш сам се опасяваш.

Тя ще стъпи там, където най ще заболи!

Ще я видиш в огъня, където ще сияе.

Болката си с пламък ще цери.

От срама - ти жаден ще побегнеш.

А стражата ще гледа изнурено.

От затвора на тъгата кой ли ще те пусне?

От туй, което най-презираш- сам се опасяваш.

Самотата ще е твоят кочияш.

Тя пристъпи с воала на страха ти.

И ладията я отведе на брега познат.

И с усмивка слезна за последно на този бряг

и тогава я съзря, все тъй бягаща и непозната.

Ти пристъпи, тя пък ходеше

и някак ти се изчерви от болката, с която я обви.

Сърцето си от пришълци пази,

защото таз година ще е високосна, май нали?

В океан от перли плувахте на този бряг.

И огнени гранати хвърляхте тогаз.

Бедата сторена е вече.

За съжаления и мъки е жалко.

А дъждът все тъй си нежно капе.

Той срама не ще изтрие и затуй побягва надалече.

И червеното облива го, а сънят е неспокоен.

Облечен в порока, тича, бяга от очите,

дето го плениха и коварно той предаде.

Финални думи за гощавка няма!

Всичко е познато, а думите са мирни, кротки, злото не пропускат.

Пясъкът на мъртвата душа в часовника минутите брои.

Колко малко трябва, за да си щастлив.

А колко мъка можеш да причиниш.

Срама не ще изтриеш.

Затуй в червено ще гориш.

Пламъкът на твоите дни коварни те гаси.

А тя е там, все още на брега, леко е позната.

И за тебе ще остане непозната.

В червено си стои.

Тази мъка е от тебе причинена.

Но местата слаби тя ти знае.

Затова от сън се будиш нощем.

Кратичко поспиваш и се стряскаш.

От туй, което най-презираш, сам се опасяваш.

И тя го знае най-добре, от тебе даже по-изящно.

И воала на тъгата пак ще сложи, но за кратко.

Ще облее в червено всичко, не и тебе.

Ти си мрачен веч′ за нея.

И отвежда те тъгата на отсрещния си бряг.

А тя остава – по-замислена и от преди...