Скитникът арменец 23

Не съм бил в Рая, но райски хубости веч зная, познах ги в таз страна-градина, где животът ми кат в Рай премина. Ех, ако го нямаше  “Техноимпекс” и си получавахме цялата заплата, наистина животът ни в Мароко, щеше да бъде райски.

Да, вярно,  никога не съм бил в Рая и навярно няма да видя даже вратата му отдалече. Аз грешник съм голям. Но  като на шега 5 години живях в страна, която напомня  за Рая възпят  от поетите. Въпреки твърденията на французите, че Мароко е страната където “слънцето няма топлина, цветята нямат мирис, жените нямат свян, а мъжете нямат чест”, за мен Мароко е Раят на земята. Климат, плодородие, океан и море, прекрасни планини, пустиня и райски градини, прекрасни плажове, история и изобилие на храни. Къде можете да карате ски до обяд, а след обяд да се печете на жарко слънце върху бяли финни като пудра пясъци и се къпете във  водите на океан или море,  приличащи на разтопено водно стъкло?  Снежните върхове на Атласките планини съчетани с плажовете на Агадир и морските дарове от Средиземно море. Красиви жени с огнени погледи и мъже войствени и изкусни ездачи на чистокръвни арабски жребци.

Страната на чая с пресна мента, огромните кралски скариди и специалитет приготвен от месо от гълъби и кило бадеми- бстела.

Слънцето пече все по-силно, а въздухът става все по-сух. Наближаваме град Маракеш, приближаваме се към пустинята. Да, тя не  е на 2 километра, но вече се чувства. Маракеш е най-подходящото място за болни от астма. Тук са имали свои вили-резиденции Чърчил, Й.Б.Тито, принцът наследник на Саудтска Арабия и други световни знаменитости.

Маракеш не влиза в маршрута на нашата екскурзия. Идваме тук само да вземем Нина и тръгнем по предварително начертания.

Нина ни посреща с богата закуска-обяд, хапваме набързо и поемаме към един град на брега на Атлантическия океан, един град който ще ни плени, град който няма да забравя до края на живота си.Той се намира на 174 км. от Маракеш, на 500 км. от Рабат и 173 км. от Ададир, който е най-южната точка на нашия туристически маршрут. Този град се казва Ессауира.

Това бижу на брега на Атлантика съществува още от древноста. През десетките векове на своето съществувание е носело най-различни имена и посрещало кого ли не. Финикийци, римляни, венецианци, португалци, французи, бербери и в края на краищата тези които владеят това  древно съкровище са мароканците.

Ние считаме, че мароканците са араби, Мароко е арабска страна,. Последното е вярно. Но населението на Мароко не са  само араби. Както населеието на България е смес от славяни и прабългари, така и в Мароко населението е коктейл от три етнически групи- араби, маври и бербери, които много се различават по антропологически признаци. Арабите са със слънчев загар, берберите със светли коси и често със сини очи, а маврите са черни, негърски тип. Спомнете си Отелло- Мавърът овековечен от гениалния Уилям Шекспир. На територията на съвремено Мароко, берберите са първите заселили се тук. По-късно идват арабите, последно са маврите изгонени от Испания. Има и държава на име Мавритания.

Ессауира (Essaouira) e било огромно търговско пристанище на брага на Атлантическия океан, играло важна роля в световната търговия. Това се дължи на португалците, които създават свои колонии по източното крайбрежие на Атлантика. По тяхно време градът се казва Могадор. Те построяват огромна и непристъпна крепост и крепостни стени с кули и бойници, които пазят града от пиратски и вражески набези. Могадор бързо става световно  търговско пристанище, което играе важна роля в световния обмен на стоки. Ессауира е голям производител на кафява захар, а Аргановото масло, извличано от плодовете на аргановите дървета, е уникален продукт за козметиката и други употреби. Когато арабите завладяват града, му дават настоящето име и продължават търговските традиции на португалците и Ессауира е голямо и важно търговско пристанище.

Градът започва да запада по време на френския протекторат. След 1956 година, независимо  Мароко започва, макар и бавно, да връща старата слава на града, но вече с развитие на международния туризъм

Намерихме подходящо( разбирай “не скъпо”) хотелче, много уютно и даже екзотично с вътрешен двор и палми, и спално бельо със съмнителна “белота”.  Но “на война като на война”, не сме в парижкия “Риц” и всичко хубаво на едно място няма никъде. Даже в прекрасната, екзотична Ессауира. Настанява ме се и хукваме из града. Елка е голям фотолюбител и щтрака нон стоп. Тогава още бях много далеч от фотографията. Ех, тогава ако имах  фото и видео апаратурата, която имам днес, какви фотографии, какви филми бих направил. Но нямам даже една снимка 6х9 за спомен от това пътуване.

Отиваме към останките на португалската крепост, разглеждаме  кулите, бойниците и крепостните стени на Могадор. Разхождаме се по тесните улички на стария град. Невероятна романтика. Изживяването е неописуемо. Тези стари каменни къщи, с тесни прозорчета като амбразури, тези  уютни вътрешни дворове с палми и “райски птици”, цветя които обижавам и днес. Дворове често с мозаечни плочници и малки фонтанчета в средата, те карат да забравиш нашия свят с хвърчащите автомобили, шума и стреса на съвремения живот сред “цивилизацията”. Тук времето е спряло от векове, във въздуха витае спокойствие и тайнствена романтика, която те завладява неусетно. В това  малко дворче от 15-ти, 16-ти  или 17-ти век,  ти не си ти. Около теб витаят духовете на стари търговци от еврейски произход, на финикийски мореплаватели и арабски шейхове. На красавици от харема, полегнали на постелки от камилска вълна или на отоманки драпирани с китайска коприна.

Нощта е тиха, спокойна,  а звездите са едри като тези “над Фамагуста”, както е казал Вапцаров. Наистина, никога в България звездите не са толкова голями. Не знам защо.

Хапваме това което носим със себе си, малко мухабет и уточняване на програмата за утрешния ден и отиваме да сънуваме “розови сънища със синя дантела”, както казваше взводния ми командир, лейтенат Бонев.

Кафе, топли кроасани в малко кафене на централнияя площад на града и тръгваме право към пазара.

Елка Пенчева е не само професор по химия,  тя е дъщеря на професор химик в Софийски държавен университет и внучка на професор от екипа на Мария Кюри. Елка е и голям пътешественик, полиглот и фотолюбител. Днес вече надхвърлила 90-те, е под грижите на болногледачка 24 часа в денонощието, заобиколена със  стотиците фотоалбуми с милиони фотографии от всички краища на света.

В Рабат, един ден Елка идва у нас със сълзи на очи и писмо в ръка. Мисля, че е получила тъжна вест и съм готов да изкажа съболезнованията си.

Къщичката в която живеем е малка и скътана зад висока стена и голяма  метална  гаражна врата. От двете страни на дворчето има лехи с цветя, а по средата две циментови ленти за паркиране на колата. В страничната стена до огромния храст “христов венец” има ниша с две пейки и маса излети от бетон. Това ни е гостната и се намира под огромно портокалово дърво.

Поканвам Елка да седне. Първите й думи ме хвърлят в “тъча”.

- Кики, кажи ми честно, аз стока ли съм? - и плаче неудържимо. Честно ми кажи, не ме лъжи, аз стока ли съм?

        Нищо не разбирам, ни от въпроса, ни от сълзите на  професорката  със световна известност. И пак повтаря въпроса дали е стока. И ми показва писмото.

Взимам писмото. Тривиално писмо-съобщение от бюрото на Техноимпекс в Рабат. Съдържание абсолютно банално и безобидно. Подписано от отговорника на учителите-  “СТОКОВЕД” .- Ст. Божилов.

В първия момент не разбирам сълзите причинени от това писмо. Като бивш външнотърговски работник, свикнал с терминологията, не виждам нищо обидно.

И изведнъш загрявам, Елка е шокирана от длъжноста на Божилов. СТОКОВЕД!! Той отговаря за учителите, Елка е негов контингент като учителка, а той се оказва “СТОКОВЕД”, значи тя е “стока” и сълзите не спират.

Успокоен, че нищо лошо не се е случило, започвам да се смея, смея се със сълзи. Елка ме гледа и не разбира моя смях.

- Елке успокой се, моля те. Ти си Елка Пенчева, професор  в България и учителка в Мароко, а съгласно щатните таблици в БГ, Божилов е стоковед. Във външна търговия това е най-ниското ниво в йерархията. Стоковед, зав. сектор, директор кантора и т.н. Успокой се, моля те.

  И след малко, когато се успокоява дообяснявам.

-Да, мила моя, в действителност ние сме стока. Държавата НРБ, чрез своя посредник “Техноимпекс” ни продава на мароканците, и печели пари от тази продажба. За съжаление е така, наистина ние сме стока. Както едно време робовладелците са докарвали черни роби от Африка и са ги продавали на белите. Сега е обратното. Белите “роби” сме продавани в Африка. Разликата е тази, че белите “роби” се натискат, търсят връзки, за да бъдат продадени в Африка. В Конго, в Алжир, Мароко, Либия, Ирак, Сирия е пълно с бели “роби” от България продадени в Африка и Азия.

Кратко “лирическо отстъпление” от темата за пътешествието на група “ бели роби и робини” из  Северна Африка.

Ессауира е известен с изделията от тиково дърво, или по точно от корените на този африкански дървесен вид. Не съм виждал как изглежда то, но имам няколко съда купени в Ессауира.  Изключително красиви са. Тъмно махагонов цвят с кафяв отенък и по-тъмни, почти черни жилки. Мият се спокойно със сапунена вода и вече 40 години и повече са като купени вчера.

Пазарът е залят с изделия от това дърво, като започнете от съвсем малки  купички, подложки за чаши, и стигнете до изключитенло красиви шахматни дъски-табли, кутии за бижута, шкафчета, масички и други мебели. Не разполагахме с пари за такива “глезотии” иначе бих си купил поне една табла. Страхотно красиви бяха.

Анто-кооперанто ядеше само замразено месо, купуваше най-евтините плодове и зелемчуци, в ресторант не стъпваше, пътуваше до България като турските “гастайбайтери”, спеше на полето или на паркинга на някоя бензиностанция. Пестеше, пестеше и пак пестеше за Лада от Кореком, за да не чака 15 години след внасяне на първата вноска от 1500 лв. в “ Мототехника”.

Но за живота на Анто-кооперанто ще ви разкажа друг път. А сега да продължим разходката из този очарова-

телен град.

Марсилия. Градът на Мариус и Олив. Двмата герои на всички вицове на този прочут френски град.

- Ох, Олив, приятелю, да знаеш вчера ходих на Старото пристанище да ловя риба, грабнах с кофата вода и беще пълно с риба. Голям рибар съм, да знаеш.

- Ти добре, но как се измъчих аз вчера. Трябваше 10 мин да гоня рибата, та да напълня  кофа с вода,-казва Мариус.

Такова е, горе долу, и положението на Старото пристанище на Ессауира.

Времето е чудесно. Топло, а океана  спокоен, сякаш е езеро. Откъм морето подухва слаб ветрец носещ мириса на цялата световна екзотика.

На стария кей стоят рибар до рибар и хвърлили въдиците, с часове ловят малки и по-голями рибки. Цвета на морето е неописуемо синьо-зелено. Кристал. На хоризонта се белеят платна  на платноходки и гемии. От време на време се появяват по- голями кораби, които бързо изчезват зад линията на хоризонта.  Не много далеч от брега, голями и малки рибарски лодки хвърлят мрежите си за сардина, с която хранят семействата си и такива туристи като нас. Има и за продажба. Улова е неимоверно богат. Почти като “в Марсилия”.

От време на време, някой рибар доближава кея и прехвърля уловената сардина в голямия дървен сандък до огромната скара  на брега. Огромна метална скара, отдавна забравила кога е “родена” и никога не почиствана се нагрява с дърва или дървени възлища, това не е много ясно за нас, и пече прясно уловената риба. Скараджията, мръсен брадясал арабин, с мазна престилка и скиорска шапка на главата, пече  ли пече, сардината, която още скача в дълбокия дървен сандък до кея. От време на време , някоя по-силна рибка, скача толкова високо, че пада отново във водата.

Посестримите й се пекът на скарата и скараджията следи да се пекат равномерно и когато са готови, сардините отиват в една голяма тенджера. Но не за дълго, защото мющериите са много и от сутрин до късно вечерта потокът от гладни не спира.

Всичко е измислено много просто. Зад скараджията има 4-5 дълги маси и дървени пейки, естествено без облегалки. На масите се въргалят купища глави кромид лук, немит и не обелен, като и множество едри лимони, и купички сол.

Отиваш при скараджията, той взима една чиния от купа до него, хвърля 7-8 рибки в чинията, плащаш таксата, която е твърда и получаваш чинията с врящите печени сардини и парче хляб. Останалото е твоя работа. Сядаш  на масата, обелваш глава лик, режеш един лимон и започваш да ядеш, вкусотия, която никога не си ял. Когато свършат  “чистите” чинии, момченцето-помагач събира от масата използваните, изхвърля кости и други остатъци в една кофа и ги изплаква в една друга кофа пълна с вода. Така измитите, вече “чисти”,  чинии отиват на масата до скараджията за нова употреба.

Ние се появихме в “ресторанта-тераса” по обедно време, имаше много клиенти. Чакаха на опашка, та имахме време да се запознаем отблизо с организацията в това уникално заведение. Като видя “хигиенната обработка” на чиниите, Елка категорично отказа да обядва тук. Всички останали, си взехме, включително дъщерята на професоршата,чиито опити да я спре се оказаха напразни.

Обелихме лук, нарязахме няколко лимона на четвъртинки, и с  мръсни ръце нападнахме сардината. Не мога да ви опиша вкуса, невъзможно е. Виждайки с какъв вълчи апетит се храним, Елка извади от чантата си найлонов плик, постави чинията вътре и си взе порция риба. Яде с такъв апетит, че сигурно дълго си е спомняла обяда  в този “супер луксозен” ресторант на кея. Аз няма да го забравя никога. Затова ви разказвам така подробно след 40+ години.

Трябва да призная, че две години по-късно ходихме в Ессауира с жена ми. Тя също е от категорията на Елка по отношение на хигиената. Мръщеше се отначало, но като ме видя с какъв апетит ям, набра смелост и си хапна с удоволствие. Още повече, че тя е морско чадо и обича риба повече от мен.

Тук е много хубаво. С мъка ще напуснем  древния Могадор, но до Агадир ни очакват други 173 км. Така, че “довиждане” и до нови срещи.