16 oct 2023, 13:00  

Скитникът арменец 33 

  Prosa » Otros
445 0 1
11 мин за четене

              Скитникът арменец 33

 

                               Всеки от вас е чел неповторимото творение на великия Виктор Юго “Клетниците” или е гледал филма с Жан Габен. А по-възрастните като мен, може би помнят и същия филм с един велик актьор  на име Хари Бор. 

Жан Валжан открадва един хляб, само един хляб, и го осъждат на каторга. Открадва го не защото е крадец и престъпник, а защото е гладен. Но няма милост! Марш в каторгата. И когато избягва от каторгата и става почтен, човечен, издигнат в Обществото човек, инспектор Жавер го преследва цял живот. 

                Ще кажете, какво общо има героят от “Клетниците” с моите пътешествия. Има! Има, защото докато работех пет години като учител в Мароко, мен ме крадяха всеки месец. В продължение на пет години крадяха две трети от заплатата ми. А на тъй наречените “втори членове” крадяха  три четвърти от заплатата им. Кой беше този нагъл крадец, ще разберете в края на моя разказ. Ако го посоча сега, може и да не дочетете моята история, защото много добре познавате крадеца.

             След всички патила около “Пежо”-то което купих от Златка, дойде края на учебната година и от 1-ви юли до 15 септември сме в лятна ваканция. Зажаднели сме за въздуха на Витоша, за небето над София, домъчняло ни е за родители, братя, сестри и любими приятели. Понеже “Техноимпекс” плаща пътни за ваканция само след втората и след четвъртата година, трябва да пътуваме на собствени разноски. Цяла година пестим, яко пестим за да можем някакси да се доберем до родна земя.

              Съгласно правилата на мароканското образование, на 1-ви юли в 8 часа  сутринта подписваме протокола за края на учебната година и можем да тръгваме.

Естествено багажа е стегнат още от предните 2-3 дена. Всичко е готово и след подписване на протокола, бързо вкъщи и без бавене тръгваме към Европа. До България имаме над 4500 км. път Трябва да прекосим морета, планини, равнини и няколко държави докато се доберем до Калотина. Очакват ни минимум 5-6 дни път. И 5-6 нощи нощуване. 

Ще кажете, какво по-хубаво от такава екскурзия през цяла Европа. Прави сте, прекрасно е ако пътувате нормално, като “бели хора”, а не като Анто кооперанто, не като бели роби, продадени в Африка от собствената си държава.

                  Както и да е тръгваме. Понеже със стари коли е опасно по пътищата, тръгваме с нашите приятели от Казабланка. Гошо е майстор по ремонтите и ако закъсам по пътя с моята стара таратайка, има кой да ми я поправи БЕЗПЛАТНО. Парите, това е голямият проблем на Анто. Той пести от всичко, не че иска да пести, не,  но просто няма нужните пари за такова пътешествие, а му се иска, да види родния си град, да види родителите си, да пийне една ракийка с добри приятели и се порадва на Родната Земя.

                     Испания има два града, два анклава на африканския контитент- Сеута и Мелилия. Мароканците смятат, че това е тяхна територия, а испанците не ги дават, защото така контролират Гибралтарския пролив. Който контролира Гибралтар, той контролира мореплаванeто от Атлантическия океан към Средиземно море и т.н. затова и Англия не дава Гибралтар на испанците, които цял живот мечтаят да си го вземат. Но “Скалата” е стратегическо място и британците не го отстъпват за нищо на света.Над скалата, на която живеят хиляди макаци, гордо се вее английското знаме. От къде са се появили тези маймуни никой не знае. Е има разни теории и предположения, но колко са верни един Господ знае. Но така или иначе те са голяма атракция за милионите туристи, които посещават британския анклав Гибралтар. Испанците са им спряли водата, но англичаните карат вода с танкери и са господари на “Скалата”. За нея ще ви разкажа друг път. Интерсно място е.

                             Но сега пътуваме към град Тетуан, последния марокански град преди да влезем в Испания. Не е истинската Испания а само град, който е част от страната на Дон Кихот. Имам предвид  анклава Сеута. Това е безмитна зона и Антовци обичат да пазаруват на такива места.  Да ви напомня, че това пътуване не е вчера, а на 1 юли 1977 год. Тук има магнетофони, транзисторни радиоапарати и други подобни, които в България можете да купите само в “Кореком”. Цигари “Марлборо”, “Кент” и други подобни, уиски, често пъти фалшиво, също може да

се купи на ниски цени. Така, че “антовци” пазаруват като невидяли, и натоварени като камили, се качват на ферибота, за да прекосят пролива и тръгнат по пътищата на Европа. В повечето случаи се налага една нощ да спите на паркинга на пристанището, естествено  в колата. За хотели други подобни глезотии, Анто не дава пари. Просто ги няма.

Трима души трябва да спим в една кола. Двама на предните седалки на дъщерята вече голямо момиче на 15-16 години на задната седалка. Пристанището на Сеута е оживено, опасност от нападения няма. Пък и всички “антовци”, от цяло Мароко тази нощ са тук. Кола до кола, все наши хора. А има и румънци, но те са тузари. Голямата част спят на хотел или къмпинг. На тях държавата им взима само 10% от заплатата, която мароканците плащат и останилите 90% са си техни. Докато на нас ни взимат 50+%, и с остатъка плащаме наем, училищни такси за децата и трябва да живеем. Питагор, Айнщайн, Нютон “пасти да ядат” с тяхните математически способности. Никога няма да могат да изчислят начина на съществувание като Анто кооперанто. Анто е ненадминат гений. Той цепи стотинката, не на две, не на четири, а цепи четвъртинката на четири. Не напразно нашите деца печелят всички златни медали на математически олимпиади. Това са потомци на Анто кооперанто.

                               Но да се върнем на пристанището на Сеута. Сутринта се настаняваме в ферибота, колите в трюма, а ние на палубата на чист въздух. В зависимост от ферибота, пътуването трае от 60 до 90 минути. Разстоянието до испанския бряг е около 18 километра. Градчето се казва Алхесирас, там ни стоварва ферибота, колите една по една излизат от трюма и поемат към родната страна.

                                    Има няколко маршрута според това колко бързо искаш да се прибереш в България. Най-краткият е по крайбрежието през Аликанте, Барселона, и влизаш в Франция през град Перпиниан.  Този маршрут избираме първата година. Нямаме търпение да стъпим час по-скоро на родна земя.

Още преди да тръгнем, нашите приятели ме питат, дали ще издържа на темпото. Гошо бил много опитен шофьор и карал много часове на ден. Ще мога ли да издържа. Мене ме смятат за аутсайдер. “Ще се постарая”, -скромно казва аз. И тръгваме. 

                              Месец Юли в Испания е адски горещо. Нямам понятие какви са били температурите, но асфалта омеква и тировете правят коловози, по които леките коли се носят на ляво, на дясно.

При такива дневни температури, разумните опитни шофьори тръгват рано сутринта, най-късно в 6, карат 4-5 часа и спират да почиват. Вечерта след 17 часа отново на път. Това е моето разбиране, но нали съм “неопитен”, моите приятели стават в 8, всеки взима едно шише с вода и тръгва кум тоалетната на бензиностанцията, на чийто паркинг сме нощували. След това се пали газеничето, вари се кафе, малка закуска и някъде към 9 часа тръгваме. Пек, не ти е работа. Но приятелството иска жертви и аз мълча. Коста брава, Коста дел сол, Валенция и очарователното градче Аликанте, ни пленяват с красотата на  средиземноморското крайбрежие на Испания. Прекрасните плажове, лазурното море, красивите вили и хотели по краЙбрежието, където почиват богати хора. За нас българските “Антовци” са недостижими  неща. “Трай бабо за хубост”! Ама стигнем ли Калотино, всички Корекоми ще са наши. Никой няма да знае, къде сме спали, кога сме се мили и кога не. Обуваме супер американски дънки, естествено произведени в медината на Рабат или Казабланка, и сме супер модерни. Всички ще ни завиждат, а ние забравили спането по паркингите на бензиностанциите или на полето, ще демонстрираме самочувствие и всички ще ни завиждат.

                            Както аз завидях на стотици хора седнали да си пият сутрешното кафе по терасите на онзи булевард на Барселона, за който съжалявам цял живот. Вече  46 години не мога да им простя. На кого? Сега ще ви разкажа.

Два или три дни вече пътуваме из Испания. Малага, Гренада, Валенция, Аликанте са зад нас. Сутринта към 9-10 часа се оказваме в Барселона. Пред нас се е ширнал един страхотно широк булевард, с три платна за коли надолу, и три платна нагоре. От ляво и от дясно две пешоходни платна, обградени с красиви дървета. Мисля, че бяха палми. Булеварда води към огромното пристанище на входа на който има статуя на Христофор Колумб. От двете страни на булеварда, тераси на кафенета и ресторанти. Аромат на прясно кафе се смесва със  свежия морски въздух и бензиновите пари, и те вика неистово да седнеш в някое от многобройните кафенета и да пиеш най-хубавото кафе на живота ти. Кафе за което си мечтал, кафе което си сънувал, и което може би няма да изпиеш в живота си.

Предлагам да седнем да пием по едно кафенце, преди да продължим. Моите приятели ме гледат сякаш им предлагам да ограбим Отоманската банка. Не могат да повярват, че мога да направя такова неразумно предложение. Благодарен съм им , че имат такова добро мнение за мен. След първоначалният стрес, причинен от моето предложение, Тя взима думата. “Глупости, да даваме пари за кафе. Сега като излезем от града, ще спрем някъде, Георги ще запали спиртника и ще си направим кафе” Бог да го прости Гошо, човека запали спиртника, направи кафето. Пихме го. Но цял живот, вече 46 години пред очите ми са онези прекрасни кафенета тераси на огромния булевард в Барселона. Така и не можах да изпия едно кафе в Барселона.

                                   Във Франция вече плувам в познати води. Не, че съм бил по тези места, но знаейки добре езика се чувствам почти у дома. 

Влизаме в едно китно градче в Южна Франция. Казва се Безие. И тук моята кола се поврежда. Искат 330 франка за ремонт. В никакъв случай. Толкова пари! Никога! Купуваме частта за 80 франка, и Гошо ремонтира колата на улицата. За поялник използва един дебел проводник и акумулатора.Колата е поправена без да плащаме големи пари. Е, после се наложи да сменям акумулатора, защото беше изгърмял при използването му за поялник. Но това е друга тема.

На една бензиностанция ми предлагат препарат за почистване на котления камък в радиатора. Прекрасно! Купувам препарата, наливам го в радиатора и котления камък на бучки циркулира из охладителната система, запушва тръбите и колата загрява силно. Налага се често да спирам, да чакам да се охлади двигателя за да продължим пътя към София. В сервиза в София ми обясняват, че след като се използва тази течност,  антифриза трябва да се източи, радиатора да се промие и се налее пресен антифриз. Ама кой да знае. Всичко това беше направено в София и обратно нямах проблеми. Ама в София платих с левове. 

                            След Франция, на граничния пункт  Венгтимилиа, навлизаме в Италия. Помня, че спряхме във Венеция за няколко часа. Полюбувахме се на богаташите возещи се в гондоли, течаха ни лигите пред италианските сладоледджийници, но устояхме. Не похарчихме нито 1 долар. Е като спряхме на полето след Триест, Гошо не забърка сладолед, но жена му каза, че в България  е по-вкусен. Не знам откъде знаеше какъв е италианския, но все едно не похарчихме нито цент.

                           Всичкото злато което бяха накупили от Мароко със спестяванията си, една вечер, докато са на почивка в Банкя, ги обраха до шушка. Ни кафе в Барселона, ни сладолед във Венеция, ни злато. Това е баланса!

Югославия е дълга. Цели 1100 км. В Ниш хапваме баница и пием боза. София е вече на една ръка разстояние.

Минаваме границата. Неописуема радост! Запяваме “Мила Родино” съвсем спонтанно. След това се оказва, че и в другата кола, нашите приятели са запели тази прекрасна песен.

След години, когато по пътищата  на нашата страна, виждах как пътуват турските гастайбайтери, и ние им се подигравахме на циганията, неволно си спомнях за нашата цигания по пътищата на Европа. И при това не за 1000-1500 км. като турците,  а 4500-5500 км. в едната посока.

Но това беше само едно единствено пътуване. На връщане  се “загубихме” с приятелите. В ЧССР купихме една малка,  но симпатична червена палатка за трима, къмпинг оборудване и пътувахме сравнително добре. Почти като “бели хора”!

Започнах с Жан Валжан и неговото престъпление, и каторгата на която са го осъдили за един хляб. 

А на какво осъдиха тези които крадоха нашите заплати. Тези. които с наши пари си направиха вили -дворци. С нашите пари, откраднати безочливо станаха “успешни бизнесмени”, “олигарси” и осигуриха не само своя живот, но и този на децата и внуците си. Тези, които със служебни автомобили ходеха на екскурзии из Мароко, пишейки си “командировки” та и нощувките им, и дневните им, за тях и семействата им, да са за наша сметка. И отгоре на това се държаха надменно с нас, с тези които ги хранеха, с тези които им осигуряваха битов комфорт. Крадяха залъка ни най-безочливо. Някой потърси ли им сметка? Тези които приватизираха “Техноимпекс”, заграбиха нашите пари. Парите с които бихме могли да живеем и пътуваме като “бели хора”, можехме да зарадваме децата си с нещо красиво.

© Крикор Асланян Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Ами тя наглата "приватизаторка" на Техноимпекс сега е "шефка" на боклукчава "партия".
Propuestas
: ??:??