СКИТНИКЪТ  АРМЕНЕЦ  39

                                           Красива е гледката от върховете на селцата кацнали по скалите. Долу в равнината, една плодородна земя дава поминък на десетки хиляди трудови хора. Лозарство, зеленчукопроизводство, етерични растения, са култури познати от векове и прославили Прованса със своите вкусотии. Не случайно “провансалската кухня” заема едно почетно място в прочутата френска гастрономия.

             Долу в равнината има една област, която се различава коренно от останалата част на Прованс.

Преди повече от 30 години гледах един френски сериал, чието действие се развиваше в тази непозната за мен, дотогава част от Франция, наречена Камарг. Самото име не звучи “френско”. Има нещо сурово, нещо диво, нещо забулено в мистерии в това наименование. Минаваха много години, живота ми правеше резки завои, разкривах нови страни, нови хора и неочаквани, понякога събития променяха хода на моето съществувание. Но не забравях този сериал, не за темата, не за героите, а за природата, която беше декор на този сериал. И конете! Главните герои Тя и Той, бяха собственици на конезаводи, конкурираха се,  караха се и в края на краищата се влюбиха един в друг. Банална история ще кажете, и сте прави. Но в сериала имаше един друг герой, необикновено красив, необикновено благороден и потомък на  велик род. Този герой бяха стотиците бели коне. Да, бели, само бели коне с богати, дълги гриви  и мощни гърди. Яки крака и благородна стойка. Тях не можех да забравя и мечтаех да ги видя и, ако може , да ги пипна.Това можех да направя само в Камарг, и когато планирахме нашето пътешествие из Южна Франция, включихме в маршрута  и Камарг.

                Камарг е югозападна област на Франция, на брега на Средиземно море, при делтата на река Рона. Двата ръкава на тази величествена река, представляваща огромна водна магистрала свързваща Юга и Севера на Франция и играеща голяма роля в нейната икономика, са дали подслон на тази сравнително дива област наречена Камарг. Блата, пасища и оризища, редки гори и мусонът, който жули лицата и превива тръстиката и папура в вечните блата.

Камарг е почивна гара за хиляди прелетни птици. Тук често зимуват над 150 хиляди диви патици, идващи от американския и европейския Север. Тук се събират до 30 хиляди розови фламинго, тази необикновено грациозна птица, която крачи в блатните и езерни води, като  “главната героиня от “Лебедово езеро”.

Отново един комфортен микробус “Мерцедес” ни отвежда към Камарг. Този път пътниците са малко. Майка и дъщеря, симпатични, любезни французойки и ние с Лена. Като по -възрастни ни отстъпват предните места.

Пътят е доста скучен, терена плосък и неинтересен. Населени места много малко. Тук там, някоя ферма с къща и селскостопански сгради. И естествено огромни полета оризища.  На времето, когато Франция колонизира Индокитай,  заселва тук голям брой виетнамци които развиват оризопроизводството. 

Поради липсата на работна ръка, Франция приема работници от Гърция, Италия и Армения, които работят в солниците, докато испанци и араби от Алжир, Тунис и Мароко работят в селското стопанство.

На зелени, тучни пасища, спокойно се движат на свобода стотици, а може би и хиляди бели коне. Нито една кафява кобила, нито  един черен арабски жребец с блестяща козина. Само бели!

Независимо, че главният град на областта е Арл, за неофициална столица на Камарг се счита едно малко китно градче на име “ SAINTES MARIES DE LA MER - Свети Деви Марии на моретo.

Всяка година на 24 и 25 Май, тук идват на поклонение хиляди цигани от цяла Европа. Те организират процесия начело на която е носена “Черната Сара”,  или наричана още “Черната Богородица” чиято скулптура е в църквата на града.  Легендата говори, че Сара е била прислужница на Христовата майка. Има и друга легенда, според която, Черната Сара е египетска благородничка приела християнството. Едно е сигурно, Черната Сара е светицата почитана от всички цигани, които, всяка година,  с хиляди,  идват на поклонение. Тук те устройват не само шествие, но и концерти и танци под гостоприемното синьо небе на Камарг.

Първата ни спирка е край едно от пасбищата на конете. Те пасат спокойно сочната трева, бавно движейки се из огромната поляна. Когато заставаме  край  телената ограда на ливадата, едно бяло конче забързва към нас. Подава си главата над ограждението за да го погалим. След него дотичват още няколко бели коня. Явно общуването с любопитните туристи, не само не ги плаши, но  им е  много приятно. Използваме тяхната близост за да се снимаме с тях. Добри, красиви и здрави животни, близки приятели и помощници на човека.

Една легенда разказва, че тези коне са потомци  на белия жребец на хунския вожд Атила, който напускайки тези територии оставил няколко от своите коне в тази дива,  неособено гостоприемна  земя, в която се раждат и живеят само силни хора.

За мен Камарг, освен всичко друго, е страната на белите коне, на черните бикове и розовото фламинго.

След като общувахме с първите, продължихме към друга една обширна поляна. Тук, на сянка под дърветата се излежаваха няколко бика с огромни, извити  рога и черна като смола козина. Спряхме за да им се полюбуваме, но те невъзмутимо продължиха да си лежат на ливадата без да ни обръщат никакво внимание.

Тези бикове се използват за корида. Но за разлика от испанския вариант, при който  животното е ранявано и даже убивано от тореадори, матадори и  разни друг  “дори”, в Камарг коридата е безкръвна. Между огромните рога е опъната панделка, на която има закачена “кокарда” (голяма значка), която бикоборците се стремят да откраднат  от главата на бика. Млади мъже, силни и пъргави, без никакво оръжие скачат пред  препускащия бик за да му вземат кокардата, а когато са подгонени от силното животно,  с огромен скок се спасяват зад дървената ограда, която е издигната в подножието на трибуните на които се намират зрителите. От тези младежи се изисква голяма смелост, бързина, отскок и ловкост, за да постигнат победата, смъквайки кокардата от рогата на  това красиво и силно  животно.

Разхождаме се по оживените улици на градчето. Хиляди туристи от цял свят са дошли да видят Камарг и циганския “Йерусалим”. Да се поклонят на “Черната Сара” и да почувстват на собствената си кожа Мистрала, възпят от мнозина местни и други поети.

Мистралът е силен сух вятър, който разгонва облаците и “сваля” шапките. Зимно време е много студен, понеже идва от север и северозапад. Той е характерен за Прованс и Лангедок, друга област в югозапада на Франция. Лятно време е приятен и желан, защото разгонва  дъждовните облаци.

Според народните предания, ако земните червеи са чисти, ще задуха мистралът, ако са  покрити  с земя е “на дъжд”. Пурпурният залез също обещава появата на мистрала на следващия ден. Ако котките се гонят по улиците  очаквайте този вятър. Поети са го възпявали, писатели и философи са го споменавали в творбите си още в древността.

Пресичаме закътано площадче с няколко кафенета, пред които възрасни мъже с каскети на главата, седят на чашка кафе и бистрят политика или,  играят карти или домино.

Магазините  напълно открити отпред, без витрини, са изложили стоката си окачвайки я пред магазина. Симпатичен, широко усмихващ се шивач шие на машината и ни маха с ръка за поздрав. Отговаряме на поздрава и го снимаме.

А ето една много приятна среща. Две провансалки облечени в  национални носии, се разхождат по централната улица и раздават доброжелателни, красиви усмивки на гостите на града. Хванати под ръка, в другата носят красиви кошници пълни с плодове. Естествено всички туристи ги снимат, а  други искат да се снимат с тях.  С радост,  провансалките  се снимат с всеки който иска да ги има за спомен.

Недалеч от града се намира голям орнитологически парк. 

Началото е поставено от един страстен любител на птиците. Рене Ламуру- известен орнитолог слага началото на този огромен естествен резерват на птици.  Разширявайки съществуващия парк с други 12 хектара, създава естествена среда за  розово фламинго, жерави, диви патици и други земноводни птици. Днес със своите 60 хектара, този огромен парк,  осеян с блата,  малки езерца и тръстикови находища,  създава естествена дива среда  за хиляди птици. Наслаждавахме се на грациозната походка на  хиляди розови фламинго, на  жеравите накацали по високите дървета, възхищавахме се на необикновената окраска на дивите патици. Да се чудиш и маеш, кой гениален художник е създал тези вълшебни цветови съчетания? Природата, този необикновен Творец с който никой от смъртните гении не може да се състезава. Те могат само да я копират, и то не особено сполучливо.

Преди много години бяхме внесли нови кръглоплетачни машини с компютърно командване. На компютъра трябваше да се подаде десена и машината  го възпроизвеждаше 1:1. Технолози  и дизайнери на  завода, се чудели какъв рисунък да сътворят. Немския техник, който монтирал машината, взел лист катастрон, намазал го с канцеларско лепило, отишъл в близкия парк,  проснал листа под дърветата, върху изпопадалите есенни листа и дал на нашите да подадат на компютъра този десен. Същата година трикотажните облекла изработени от този трикотажен плат бяха наградени със златен медал на ПМП. Това е красотата на Природата! Това не е анекдот. А завода беше старо софийско трикотажно предприятие.

Дълго се любувахме на играта на дългокраките бели птици с розови криле. Слушахме техните остри крясъци, сякаш си говореха една на друга. Имаше двойки които се разхождаха из езерото като влюбена двойка, имаше малки бебета-фламинго крачещи  плътно до майките си. Имаше самотници, които гордо се разхождаха, издавайки гърлени звуци, сякаш света е техен.

Трудно беше да се разделим с това райско кътче, далеч от шума на колите, далеч от многолюдната тълпа на нашите градове. Далеч от смог, пушаци и отровни изпарения. Но всичко има край, и в късния следобяд поехме пътя към Екс.

Един незабравим ден в страната на белите коне, на черните бикове и розовите фламинго. Така съм нарекъл Камарг, тази необикновена земя на брега на Средиземно море, в обятията на делтата на Рона, под слънцето на Прованс и галена от полъха на Мистрал.