Беше вече през месец февруари. Бяхме посетили борсата където се продаваха и купуваха акции на различни компании. Където мастити дилъри и многобройните им помощници, всяка секунда следят движението на цените и спешно го съобщават по телефон или телекс на компаниите за които работят. Борсата е едно лудо място, един организиран хаос, тогава непознат на нас представителите на соца. Гледахме и се чудехме на лудницата, която отразяваше стопанският живот на страната. Разбирахме какво става, но ни беше много трудно да си го представим у нас.
Доста по интересно и разбираемо беше посещението ни в металната борса. Там в един кръг, на една луксозна дървена кръгла пейка седяха десетина дилъра. Зад всеки един от тях, извън кръга, стояха по няколко млади мъже-помощник дилъри, които непрекъснато тичаха до телефоните или до телекса където се получаваха съобщения от цял свят за движението на пазара на металите. А тези в кръга предлагаха за продан партиди от различни метали или отправяха запитване за покупка. Наддаваането ставаше с мълниеносна бързина и сделките се сключваха за секунди. И отново младоците извън кръга тичаха към телефоните.
Христо Христов, беше делегиран към нас и той организираше всичките ни посещения в тези бизнес институции. С три коли групата се движеше из Лондонското Сити.
Лондонското Сити е не само сърцето на Лондон, но е бизнес сърцето на цяла Великобритания, а може би и един от най-важните делови центрове на планетата. Като се започне от полицаите, тъй наречените “бобита”, абсолютно еднакви на ръст-високи и стройни, на чиито каски има метална кокарда с числото “1”, до чиновниците в банки, борси и търговски компании, всички облечени в черни костюми, кръгли бомбета от времето на кралица Виктория, имаше и не малко с цилиндри на глава. С неизменният чадър и ученическа чанта от началото на века. Вървим, оглеждаме се и ни се струва, че се разхождаме из страниците на роман от Чарлз Дикенс. Времето изглежда спряло някъде през 19-ти век, но това е оптическа измама, защото в действителност във всяка сграда, във всеки кабинет, се работи изключително динамично, задълбочено и сериозно. Тук се сключват сделки за милиони всеки ден и час, а може би и за милиарди.
Беше неделен ден. Времето беше приятно. Пролетта наближаваше. Тръгнахме на екскурзия до град Брайтън. Известен морски курорт на югоизточното крайбрежие на Ла Манша. Град с около 150 хил.жители. Всяка година се посещава от около 8 милиона туристи.
Кралският дворец е псевдоориенталски стил, дворец на насладите, изграден в края на 18. век от тогавашния принц-регент, по-късно Крал Джордж 4-ти. Причудливите минарета и куполите в индийски стил са допълнени от интериор в китайски стил. Той безспорно е един от най-натруфените дворци в цяла Европа,
В Брайтън ИРА- ирландската терористична организация устройва атентат срещу Маргарет Тачер, но безуспешно.
След разходка край безлюдните, в този сезон, плажове и разглеждане на забележителностите на града тръгваме обратно към Лондон. По пътя спираме на едно ханче, където да хапнем нещичко. Мястото се оказва историческо. Тук са се срещали Адмирал Нелсон и голямата му любов Лейди Ема Хамилтън. Връзката им е била известна на цяла Англия, включително на стария Лорд Хамилтън, но той препочитал да смята адмирала за приятел на семейството. За голямо мое съжаление не съм запомнил името на това гнездо на една историческа любов.
Три години учихме в Москва. Три години, нито Посланика на НРБ, нито търговсия представител, чиито служители бяхме, ни поканиха на чаша чай и да се запознаем и да ни попитат как сме и имаме ли нужда от нещо. Никога!
Тук в Лондон Посланик Митко Григоров ни покани в резиденцията си, за да се запознаем. Да му разскажем как се чувстваме и имаме ли нужда от неговата помощ. С уиски и ядки, прекарахме около час при посланика на нашата страна. Почувствахме се прекрасно, че той ни обърна внимание, уважи ни и предложи помощта си ако имаме нужда. Всичко зависи от човека. В Лондон бяхме само два месеца, а в Москва три години. Три години, нито посланикът, нито търговският представител на НРБ пожелаха да ни видят. Ние не бяхме обикновени студентчета, а бъдещи ръководни кадри на Външна търговия, мнозина станаха външнотърговски дипломати, генерални и зам. генерални директори на външнотърговски организации. Председател на Българска търговска палата също беше наш колега. А сега въобще няма Министерство на Външна търговия, нито пък външнотърговски предприятия. Новата, “демократична” система намаза мед и масло на филийките на западните ни доставчици. Като директор на кантора за внос на машини за трикотажната, обувно-кожарската и шевната промишлености, ние познавахме отлично пазара на тези машини, имахме връзка с фирмите с най-високо качество и можехме да оттъргуваме най-ниски цени. Сега всеки си купува и продава, без контрол и задълбочени познания в търговията. Техническите преговори се водеха от специалисти от Обединенията, под наш контрол, а на ценовите преговори те въобще не присъстваха. Защо? Защото една случайно, спонтанно изпусната дума като”точно това ни трябва” струва поне 5% повече. И когато купуваш стотици машини 5% е огромна сума.
Извинявайте за това лирическо отклонение от основната тема, но професионалистът трудно забравя занаята си.
Наближаваше 8-ми март, а с това и края на нашето пребиваване в Лондон.
След много разходки из града и околностите наближаваше денят на завръщането в България. Полетът ни беше на 8 март.
Но преди да напуснем този прекрасен град, нека се поразходим из квартал Сохо, кварталът на забавленията, на стриптийз баровете, кварталът проститутките и на порока, където витае духът на парижския Пигал.
Според някои изследователи на Лондон, този квартал е основан от френските хугеноти, намерили убежище в Англия след Вартоломеевата нощ, когато хиляди техни събратя са заклани от католиците. Протестантска Англия е приютила хиляди свои съверци, потърсили подслон в Лондон. Може би те са пренесли тук, свободните френски нрави, характерни за столицата на Франция. Може би!
Скоро след пристигането си, с моите приятели, бяхме не по-малко от 6-7 човека, една вечер тръгнахме на разходка из квартал Сохо. Мнозина от нас, за първи път попадаха на подобно място и им беше много любопитно и интересно да посетят стриптиз бар. За мен не беше интересно, защото още през 1965 година в Париж, на Пигал, със съпругата ми бяхме посетили едно от тези долнопробни барове. А след 1966 година, когато бях имал възможност да видя спектакъла в Лидо, Крейзи Хорс и други стриптиз барове от висока категория, баровете в Сохо не само не ми бяха интересни, но даже ме отвращаваха. Но нали всеки иска да види, това което никога не е виждал. Нормално е. И моите приятели влязоха да видят спектакъла. Определихме си среща след час пред бара. Естествено бяха разочаровани от събличащите се пенсионирани проститутки, под акомпанимента на музика от остаряла техника. Но любопитството е нормално. По този повод се сетих за един много стар виц.
Съветското правителство взима решение да открие в Москва стриптиз бар за чужденци посещаващи съветската столица. Възлагат задачата на Фурцева- министър на културата. Тя от своя страна възлага на ген. директор на “Интурист” ( нашият Балкантурист). Вход само с долари. След първите два месеца, министърката вика ген. директора за отчет, защото има информация, че бара не е посещаван. Няма приходи. На въпроса на Фурцева защо, директорът на “Интурист”, казва, че няма обяснение. Даже подчертава, че стриптизьорката е напълно доверен човек, член е на Партията от 1905 година, и лично е познавала Ленин.
Естествено посетихме Бритиш музеум, националната картинна галерия, ходихме до Бейкър стриит да видим къщата на Шерлок Холмс, разгледахме музея на Мадам Тисо със восъчните фигури. Многократно се разхождахме по Трафалгарския площад с огромната скулптура на адмирал Нелсон. А Оксфорд стриит и Пикадили бяха наше ежедневие, заради офиса на Балкантурист и Авио компания “ Балкан” където се отбивахме за почивка след дълги разходки из града. Винаги много топло посрещнати се създадоха и дълги приятелства.
Магазините на фирмата “МАКС енд СПЕСЕР” бяха любимите ни за покупки, заради изгодните цени. Отбихме се и в “Харолдс” за да позяпаме къде пазаруват богатите лондончани и туристите с дебели портфейли. Разхождахме се из Хайд парк, стояхме на Хайд парк корнър да слушаме самодейни оратори, сменящи се на всеки 5-10 минути. Кандидати много.
Заведоха ни и до Уиндзорския замък, снимахме се с гвардейците с огромни калпаци от меча кожа. Снабден със съветска кинокамера “Кварц 2М”, снимах непрекъснато. Впоследствие можах да направя филм около 45 минути. И стотици фотографии с моя апарат “Зоркий”.
Търговският ни представител Мориц Асса, и семейството му, ме поканиха на вечеря. Специалното им отношение не беше случайно. Дълги години съм участвал в самодейната театрална трупа към еврейското читалище “Емил Шекерджийски” и често съм взимал активно участие при организирането на Пуримските карнавални балове. Пурим не е религиозен празник, наричат го “Празник на веселието”. През 1954 година изненадахме посетителите на бала с танца “Кадрил”, който е традиционен за арменските балове. Много се хареса на публиката и стана традиционен и за Пуримските балове. Когато на 12 Януари др. Асса ни посрещна на летището, веднага ме познал и прибирайки се у дома възкликнал: “ Бети (съпругата му), не можеш да си представиш кой пристигна с групата специализанти! И добавил, онзи който ръководи кадрилите. Естествено не е знаел името ми. Там бях познат като Кирето.
Лична покана получих и от семейството на Алфред Криспин. Бяха поканили и семейство Асса. По време на това гости, се разгоря голяма дискуся за мястото на английската литература и на френската, в световната култура. Алфред Кристин защитаваше английската литература, а аз френската. Мисля, че победата беше на моя страна, въпреки изключително богатата култура на домакина. Просто във френската литература имената на гениите признати от цял свят, са много повече. Заслугата не беше моя, а на фактите. Докато англичаните могат да представят не повече от десет имена, то само през 19-ти век фрамцузите имат минимум два пъти повече гениални писатели, поети и драматурзи.
По моето скромно мнение, англичаните не са даже на второ място, което е заето от руската литература. Подчертавам РУСКАТА, а не съветската.
Посолството и Търговското представителство, съвместно с Балкантурист и БГА “Балкан” решили да отпразнуват Международният ден на жената 8-ми Март, в салона на търгоското. Празненството щеше да се състои на 6-ти Март. Естествено бяхме поканени и ние специализантите. След два месеца престой, всички българи в Лондон ни познаваха и се отнасяха много приятелски. Вино, напитки, сандвичи, и музика за танци. Прекрасно празнично настроение. На вечерта присъстваха и българи в командировка. Още в самото начало за валсовете бях се уговорил с Елена Григорова, съпругата на Посланика. Даже тя се пошегува със съпруга си, заявявайки, че за валсове си има друг кавалер.
След поздравленията, хапването и наздравиците започнаха танците. Същата вечер Алфред Криспин имаше някаква служебна вечеря и Трайчето беше сама. Казах й, че аз ще й кавалерствам и танцувахме. След извесно време, моят московски съквартирант Гецата грабна акордеона и в залата настана сериозно оживление. След поредният танц с Трайчето, тя ми каза да не се чувствам задължен да й кавалерствам поради отсъствието на съпруга й. На което отговорих, че тази вечер съм поел шефство към жени, чиито съпрузи отсъстват. До нас стояха няколко души и една непозната за мен жена каза, че и нейният съпруг отсъства. “Добре, казах аз каня Ви на танц. Беше танго. Танцувайки поведохме разговор, по-точно тя се заинтересува по какъв повод съм тук в Лондон? Казах и за нашата двумесечна специализация. Темата беше сменена, и заговорихме за пропагандните методи у нас и в Англия. Аз развих теорията, че нашата пропаганда е свръх агресивна и груба, затова не е ефективна. Докато англичаните подхвърлят някаква дребна случка със сериозни последици и оставят на фантазията на своите граждани, да си представят какво ги чака ако посетят соцстрани. Партньорката ми беше много словоохотлива и не забелязах колко дълго траеше този танц. На свой ред, я попитах какво прави тук в Лондон. Каза ми, че е историк и на 9 март ще защитава дисертация. Покани ме на защитата. Благодарих и казах, че на 8-ми си заминаваме и за мое най-голямо съжаление няма да мога да присъствам на защитата й. Попитах я каква е темата на дисертацията. “Политиката на Великите сили в навечерието на ВСВ”. Оо, много хубава тема сте избрали, това значи дълги престои в Англия, Франция, САЩ. Явно имате сериозни връзки. Тангото продължаваше, вдигнах въпросителен поглед към Гецата и той ми намигна. Защо? Не разбрах. Продължихме да танцуваме. Моята дама не спираше да говори, беше забавна. Пак погледнах към Гецата и пак ми намигна. Как да е тангото свърши и аз отидох отново до Траянка Криспин. Ей, голям си подмазвач, ми каза Трайчето. Защо какво съм направил подмазваческо, очудих се аз. “ Как какво, един час танцуваш с дъщерята на шефа, ми каза Трайчето. Какъв шеф, каква дъщеря, попитах крайно очуден. “Как така, не я ли познаваш, това е Людмила Живкова! Изтръпна както си помислих какви й наговорих, за яки връзки и т.н. Не посмях повече даже да погледна към нейната посока. Оказа се, че същата вечер Иван Славков, като кореспондент на вестник “Работническо дело” и бил на същата служебна вечеря с Алфред Криспин. Тогава те са били младоженци.
На 8 Март излетяхме за София със самолета на БГА “Балкан” и след три часов полет кацнахме на летище Враждебна.
© Крикор Асланян Todos los derechos reservados