Скитникът арменец 9

      Преди да продължа  да разказвам своите  следващи пътешествия из Франция, искам да разкажа за срещата на арменците бягащи от Турция,  с френското общество в двадесетте години на миналия век. Естествено, много по-ясна представа за тази среща ще добиете  от френския филм “МАЙРИГ” ( арм. майка), на голямия френски кинирежисьор Анри Верней, етнически арменец от Родосто, сега Текирдаг. (роден град на моята майка и на много български арменци). Ашод Малакян  е роден 1920 година. Идва във Франция едва 2 годишен когато родителите му пристигат във Франция бягайки от Турция.

“ Майриг е почти автобиографичен филм, в който главните роли са поверени на Омар Шариф  и Клаудиа Кардинале.

Каквото  да разкажа, както и да го кажа, не бих могъл даже да се доближа до гениалната творба на Анри Верней. Но за тези, които не са гледали филма, нито имат възможност да го видят, ще разкажа малко за горната среща.

Голяма част от пристигащите арменци, преживяли ужасите на кланетата, депортацията, изнасилванията, глада и мизерята са от азиатската част на Турция, където културното ниво е  много далеч от това на европейска Франция. Интеграцията е невъзможна даже за арменци, които са имали определено високо положение- финансово и обществено. Нравите и манталитета са диаметрално противоложни, а и бежанците имат една единствена цел- да съществуват, да останат живи! Това е поколението на моите дедовци и баби. Минават няколко години и на сцената се качва следващото поколение-това на моите родители. Дошли в една чужда страна, чийто език не знаят, твърде са млади за да имат завършено образование или професия, те трябва да се борят са икономическа стабилност, да съдадат дом и семейство, да продължат живота си в една среда чужда за тях, където местното население гледа с пренебрежение на тези ориенталци. Имам предвид арменските бежанци във Франция. Картината в България е доста по-различна, но за нея ще пиша след малко.

Във Франция, на нещастните арменци се предлага само най-черната и най - ниско платената работа. От тежкия, непосилен труд, мнозина се разболяват, главно от туберкулоза и си отиват сравнително млади. Такъв е случая с моя чичо, чието име нося. Ще минат няколко поколение, докато арменците  не само се интегрират във френското общество, но станат пълноправни негови членове. Днес има имена на арменци които са станали символите на страната. Няма нужда да цитираме многото арменски фамилни имена оставили сериозна следа в всички сфери на живота на Франция. Достатъчно е само едно за да се види огромния принос на потомците на онези нещастни арменски бежанци, пристигнали в Марсилия с един единствен денк на рамо, бягайки от смърта. Шарл Азнавур!

Картината в България е съвсем друга. През 1922-23 година живота тук е тих спокоен. . В неотдавна освободилата се от турско робство страна, старите знаят турски език. Бита и начина на живот, културата и традициите са близки до  тези на арменците. Царство България е  страна, която отваря широко вратите си за арменците бягащи от турския ятаган. Нали до “вчера” той е свистял над техните глави. Съдбата на “изгнаниците клети” никак не им е чужда.  Арменците им напомнят за  българските хъшове, които също ”пиеха и пееха, тъй както през сълзи се пей” в кръчмата на Странджата. Българското население отваря и вратите и сърцата си за арменците-братя по съдба. Трудолюбиви, скромни, способни занаятчии и честни търговци, арменците спечелват бързо уважението на своите нови съграждани. Едиствената сериозна преграда е езика, но с времето и тя ще бъде преодолена.  Макар и бавно, смесените бракове също играят голяма роля за интеграцията. Получили сериозно образование в българските училища и университети, арменските младежи постепено заемат мястото което заслужават.

     През 40-те години, Кристапор Мантикян е шампион на България на 400 м. гладко бягане.  Проф. Норайр Нурикян е единственият  български двукратен олимпийски шампион по вдигане на тежести, подобрил няколко световни рекорда. Проф. д-р Пюзант Касабян е “бащата на бадминтона” в България. Шампион в баскетбола, тениса на маса, голямия тенис, а за бадминтона да не говориме. Тук той е на най-високо равнище в света. Макар вече на 82 години, все още е президент на балканската федерация по бадминтон, продължава да помага за развитието на този спорт в който вече  България има  европейски шампионки. Само след няколко дни, Пижо, както го знае цял свят, от Япония до Северна Америка, отново ше поведе своите възпитаници към Армения, където на 5-ти август се откриват “8-мите панарменски летни игри. ( Докато пиша тези редове, Пижо спи в съседната стая. От няколко дни е мой гост.)

Но да се върнем в Франция. Заминаваме за Марсилия. Там живее  Ержи, сестрата на един най-добрите ми  приятел от детските и юношестките години-Панчо. Поканила ни е на гости. Тя е омъжена в този изключително забележителен френски град, най-голямто френско пристанище на Средиземно море. Градът на Едмонд Дантес, на  прочутите “Мариус и Олив”, герои на марсилските анекдоти, градът известен със своето “старо пристанище” - Le vieux port.  Градът над който се издига катедралата  “ Света Дева пазителка”  ( Sainte  Marie de ka Darde), покровителка на моряците.

Марсилия, от чийто бряг се вижда острова със замъка “Иф”, където е затворен бъдещият Граф Монте Кристо.

И така, взимаме влака  и след няколко часа сме в Марсилия.  Не си спомням с каква скорост се движеше влака през далечната 1965 година, но през 2019 година, влакът до Марсилия се движеше с  точно 300 км/час. Като видях тази цифра на специалното табло ме затресе сериозно. А миналата година, 2022 г.  до Варна пътувахме с 5о км/час. Тихо, спокойно, сигурно! 300 КМ/час, тия са луди! А съм чувал, че в Япония пътували и с 500км/час.!!!

     Ержи и семейството на съпругът й също се занимават с търговия  с плодове и зеленчуци по пазарите. Но тук аз не участвам. Тук ние сме само туристи  и се разхождаме из центъра на града, по прочутата “Promenade de la Canebiere”- крайбрежният букевард на Марсилия. Посетихме “старото пристанище”, ядохме прочутата рибена чорба “буйабес”и с корабче отидохме до Замъка Иф. На вратата на една от килиите пише Едмонд Дантес. Според романа на Дюма- баща, тук е излежавал присъдата си, невинно осъдения порски труженик. Оттук бяга и се преобразява на супер богатия Граф Монте Кристо и отмъщава на тези които са го обвинили за да му отнемат годеницата и заемат капитанското място на кораба “Фараон”.

След 30 минути на острова, разглеждане на крепоста и снимки пред килията на Дантес, корабчето ни връща в Марсилия.

През 2019 не посетихме крепоста Иф, но за сметка на това се изкачихме до най-високата точка в Марсилия- където е катедралата “Sainte Marie de la Garde”.

След като се настудувахме през август 1965-та, наложи се да включим отоплението. В  последните дни на месеца, взехме влака и поехме обратно към София.

По пътя спряхме за един ден във неповторимата Венеция. Разхождахме се с корабче по “канале гранде”, и площад “Сан Марко”, хранихме гълъбите, аз влязох в катедралата, жена ми не я пуснаха, защото беше с пантолон. Видяхме двореца на Дожите и се снимахме пред Моста на въздишките. На гондола не  се возихме, беше прекалено скъпо за нас. Това направихме с Лена, Роси и Сашо  през 2022 година.

Като заговорих за Венеция, не мога да не спомена за остров “Сен Лазар”, остров във  венецианската лагуна, където се намира арменският манастир на арменските католици от ордена на “мъхитаряните”. Но това е по-обшира и много интересна тема за която ще ви разкажа друг път.

И така в последните дни на месец август 1965 година се завърнахме в България. Първото ми пътуване из света беше завършило.

Ох, щях да забравя нещо важно. Когато в Париж, на Лионската гара се качихме във влак за София, Ирис ми каза: “Обърни се и погледни за последен път Париж. Никога няма да го видиш вече през живота си!

“Глупости” отговорих аз, пак ще дойда, няма защо да се обръщам.

На 22 октомври 1966 год. кацнах на летище “ Бурже” в Париж, придружавайки българска делегация от завода за автомобилни гуми-гр. Видин. И след това, през живота си съм се връщал  многократно в Париж.