Скитникът арменец 51

            След няколко месеца   ще навърша 87 години. Сериозна възраст! На тази възраст  човек трябва да спре  за малко, да погледне назад и да направи  анализ и равносметка за изминалия отчетен период.

Какво забелязах при тази ретроспекция? 

Родителите ми са “изгнаници клети”.  Те са арменци избягали  от турските кланета. Родени  бяха в Отоманската империя, мама в европейската част, а баща ми в азиатската. Родният град на майка ми, Текирдаг  е прочут с мастиката и кебапчетата си, а този на баща ми с ангорските кози, на чийто гръб расте прочутата вълна на име “мохер”.

За разлика от Яворовите арменци, те не пиеха, но мама пееше много хубаво. Баща ми  се е опитал да свири на мандолина, но за две години не успял да научи как да я настрои. Аз приличам на него.

      Живял съм при три различни обществени строя - Монархия, Социализъм, и Демокрация. Голямо разнообразие, което не се случва често в живота на хората.  Могат да ме конкурират само съвременниците на Наполеон, които от Монархия, преминават през  републиканска власт, Терор, Директория и след това преминават в Империя. 

На 24 май, баща ми ме водеше на парада по случай празника на Светите Кирил и Методий, и с байраче в ръка чаках с нетърпение да мине царският Мерцедес, та да помахам на моя връстник Симеончо. Боже, колко му се радвах тогава! Беше хубаво подстриган, чистичко облечен и с чаровна детска усмивка. Когато дойде за втори път беше съвсем друг и хич не му се зарадвах.

Бомбите над София ме изплашиха сериозно, и когато войната свърши си отдъхнах. Но не за дълго. 

Мъже и жени, облечени в голф и винтяга( баща ми ходеше така облечен на Витоша),  с лента на ръкава (ОФ), започнаха да патрулират по улиците. Бомбетата бяха подменени с каскети, а дамските шапки с воалетки, с забрадки, като в съветските филми за колхози. Беше настъпила социална революция ( размяна на местата), нещо като “рокада”в шаха. Фабрикантите(тези които бяха оставени живи) бяха изпратени на село, а селяните докарани в София и настанени в техните апартаменти. 

За мен  сериозна промяна настъпи 1948 год., когато затвориха моето училище, защото йезуитските монаси, фрер Филип (учител по аритметика) и фрер Леон(учител по пеене) ме готвели за шпионин. Тогава аз още не знаех, какво значи “шпионин”, научих го много по-късно от съветските филми.

След френския колеж, две години учих в арменското училище, а през учебната 1950-51 год. Попаднах в Еврейска Механо-електротехническа гимназия “ОРТ”, но и тук не ми провървя. Учителката по математика, другарката Попова ме остави на поправителен изпит, и закриха училището. Преместих се в техникум “Сталин”, пак карък, след няколко години му смениха името, а после въобще го закриха. Закри го един министър, в навечерието на 120 годишнината на това прекрасно училище.

Още щом завърших техникума, започнах усърдно да строя социализма. Първо развих родното машиностроене, като стругар  в ЗММ-София, а след това строих заводи за изкуствени торове. Естествено ги строих на милиметрова хартия, а чертожничките ги копираха на паус. 

След като станахме водеща страна в производството на азотни торове, реших да подобря образованието в НРБ, и станах нередовен учител (нямах необходимото образование за редовен) по трудово обучение. Тук също се проявих с новаторски методи, оставих 7 ученика на поправителен изпит и ме викаха в Министерството, с предложение да ги поправя на “тройки”. “Труд, труд и пак труд”, цитирах другаря Тодор Живков и ме направиха образцов учител.

  Когато децата се научиха да пилят и шлайфат,  и производството нарасна, се наложи да увелича стокообмена на страната и станах външнотърговски работник. Подчертавам външнотърговски,  защото “вътрешно-търговски” бях станал още през 1945 год., когато на пазара продадох всички стари обувки, които намерих в къщи, включително и едни нови  на баща ми, и той наложи ембарго на моя бизнес.

Във външна търговия, пак не ми провървя. Непрекъснато ставаха реорганизации, сменяваха името на предприятието, а ние сменяхме визитните си картички. 

В сградата на ул. Жолио Кюри 20, реорганизация значеше местене от етаж на етаж. Мъкнене на бюра и класьори, пишещи машини и плетени кошчета за боклук, които една колежка наричаше “плетения  класьор”.

Тук се издигнах  доста, станах директор. Кантората винаги преизпълняваше плана по вноса на шевни, трикотажни и обувни машини, и  на края на годината, получавахме добри премиални. Това също остана за мен голяма загатка. По план ни даваха определена сума за харчене-внос на машини. Ние преизпълнявахме плана, т.е купувахме за повече пари от дадените по план. От къде взимахме пари за да харчим повече от дадените по плана? Вместо да ни награждават за реализирани икономии, те ни даваха премии когато харчехме повече от парите в джоба. И до сега не мога да си го обясня. Явно съм тъпичък.(извинете за израза). Питал съм началника на “планов отдел”, но Панти се смееше и казваше да взимам парите и да не задавам въпроси. Ама просто любопитство, и до сега не ми дава мира. Да имаш  само 100 лева в джоба, да влезеш в магазина и да похарчиш 120. Трябва да си магьосник като Мистер Сенко или Астор.

Но  да спрем до тук със социализма, иначе ще ме нарочат  за конкурент на някой политически лидер, а аз хич нямам такива намерения.

През 1989 година, другаря Тодор Живков отстъпи мястото си на по-млади, и тогава ни връхлетя “демокрацията”. Тя започна с празни магазини, с рафтове по които се надбягват само плъхове и ветрове, и завърши с продажбата на всички заводи строени по време на социализма. Нарекоха го приватизация и се появиха олигарси и новобогаташи. 

На Бакърената фабрика се появиха нови гробища, като основният контингент бяха млади момчета, от спортните школи на социализма. 

Аз също станах  капиталист- демократ и “бизнесмен”,  и започнах да продавам крем “Нивеа”(полско производство). 

За Канада заминах без да продам “червената си Лада”, но с билет и виза.  Там  станах готвач и се прочух с мусаката и пилафа.

2010 година стана революцията в самия мен. Започнах да пиша. Писах, писах цели две години и хоп появи се  първата ми книга “Моят роден град, София.”

2012 година се появи първият ми роман “Софийска сага, а през 2018 второто подобрено и допълнено издание на “София, моят роден град”.

Сега сме 2024 година. Навършиха се цели дванадесет  години от първата книга за “Стара София” и четиринадесет  от началото на сътрудничеството ми с Гергана Радойкова и Виктор Михайлов, създатели на Блог “Стара София”.

Драги читателю, ако днес ти държиш в ръцете си последната книга “Един софийски малчуган разказва” , то виновни са само те. През ум не ми е минавало да пиша книги, та аз домашните си едвам пишех, та камо ли дебели книги. Те ме накараха, за което съм им безкрайно благодарен. И не само за написаните книги, но и за искреното и прекрасно приятелство с което ме ощастливиха през всичките тези 14 години.

Иван Янакиев, създател на “Хулите” е моят единствен и неповторим издател и приятел, на когото дължа толкова много за прекрасните издания и на когото ще съм благодарен цял живот!  Първата ни среща беше като боксов мач на Кубрат Пулев и Тайсън, но само първата. 

Скъпи читателю, “Стара София” е моята най-голяма, и най-стара  любов. “Стара София” е любовта на живота ми, част от моя живот, и няма да преувелича, ако каже, че е МОЯТ ЖИВОТ! Ти ще го почувстваш, ще се радвам ако малко поне ти доставя удоволствие, скитайки заедно по старите софийски махали, площади и улици. Пиейки студена и резлива боза при Кипро, хапвайки млечен сладолед при чичкото от “Белите карамфили” на Княз Борис и ул. Нишка, или закусвайки във фурната “Отечество” на площад Св. Неделя.

След 1989 год. Живота в България се промени. Хората също. В “Техноимпорт” имах колежка, доста апетитна и всички шефове я сваляха. Мъжът й бил началник в системата на ДС, та й имаха уважението, пък и формите й не бяха за пренебрегване. През пролетта на 1990 год. я  видях по ул. Раковска със синьо знаменце на СДС да скандира “червени боклуци” със същия ентусиазъм с който скандираше БКП, на събранията.

Червената боя залежа по-рафтовете, а синята стана дефицитна. През 1980 година имаше  петима дисиденти, а през 1990, вече имаше 5 милиона борци за демокрация. Ама както казваше бай Йордан зарзаватчията,”там където се пие боза, демокрация не може да има!”   

Много мои приятели, евреи заминаха за Израел.  Дъщерята на един приятел, неотдавна написа нещо което ме разплака от умиление. Тя пишеше как покойната й баба я възпитавала в любов към Цар Борис 3-ти, и царското семейство. Естествено в мен нахлуха спомени за годините, когато въпросната баба беше върла активистка на ОФ организацията в квартала, по цели дни киснеше в клуба на ОФ, където живеехме като приятели и съседи. Как “възпитателката” на Любов към Цар и царско семейство, идваше в къщи да агитира родителите ми, да ходят на събрания на ОФ, да участват в съботници и манифестации, колко вярна беше на Партията, и изведнъж “възпитавала” внучката си в любов към Царя. Метаморфози невероятни!

От 25 години живея в Монреал. Хубав, красив град на брега на величествена река, Сен Лоран, по която плават и най-големите презокеански кораби.  Монреал е остров в реката. От брега на острова до отсрещния бряг, мостовете са дълги 3 километра, изградени на най-тесните места.  Има и подводен тунел за автомобили. Към устието й, когато се влива в Атлантическия океан, широчината на река  Сен Лоран достига до 120 км.

          В Канада се живее спокойно и комфортно,  има ред и дисциплина. Само като видиш опашката на автобусната спирка, вече знаеш къде живееш. Наредени един зад друг по дължината на тротоара на 40-50 см. разстояние, хората чакат търпеливо и дисциплинирано. Няма блъскане, няма изпреварване, и автобусът не тръгва преди всички чакащи да се качат. 

Канада е емигрантска държава, тук има европейци, африканци, азиатци, южноамериканци. Изключително пъстър свят, обединен от “ред и дисциплина”. Как е постигнато не знам!

Опитай да плеснеш непослушното си синче на публично място. Ще ти сложат белезниците и хайде в пандиза. Или да дадеш подкуп на полицая, който те е хванал в нарушение, ще те арестува моментално и право в дранголника. Не, че няма корупция! Има, но на високо, за където трябват милиони.

Медицинското обслужване е абсолютно безплатно, лекарствата на пенсионерите също. Но за лекар може да чакаш и три месеца. Една съседка имаше нужда от физиотерапия, дадоха й час за след 2 години. Не се смейте, не е виц! Бързо попадаш при лекар само ако те закара “Бърза помощ” и затова “спешните отделения са задръстени. Чаках 16 часа за скенер- по спешност.

Природата е прекрасна, температури -20 през януари и февруари са нормални. Миналата зима три дни беше -43 градуса. Тази година нямаше нито такива студове, нито много сняг.