Вървях както винаги забързано с потока вечерно уклюмали есенни хора, нагоре по тясната калдаръмена улица на стария софийски квартал. Видях го в последния миг - приседнал на циментово стъпало, почти до плочника.

Същински рошав, но побелял Форест Гъмп като от онази част на филма, в която тичаше непрестанно цели три години. Протегна към мен ръка с омачканото кепе и произнесе нещо толкова тихо, че ми се стори като да бе въздишка. Повдигнах рамене и продължих, точно тогава нямах дребни в джоба.

Единствената банкнота стоеше скътана дълбоко в портфейла. Продължих все така забързано нагоре и няколко крачки по-нататък се шмугнах в хлебарницата зад ъгъла. Нетърпеливо изчаках двойка пенсионери да изберат най-мекия хляб, подходящ за възрастта и зъбите им и подадох на продавачката двайсетолевката.

Срещу нея получих хляб, маслени сладки и ресто. После поех обратно. Човекът с кепето все още беше там. Доближих се и бързо оставих омачкана банкнота. Вече се обръщах, когато дочух: „Тенк ю!”.

В първия миг се стъписах, за първи път просещ ми благодари на английски. Имаше нещо странно в цялата тази история, трябваше да разбера. Подхванах разговор с човека от стъпалото и така се запознах със собственика на омачканото кепе - Бернар, италианец по майчина линия, по баща немец, живял някога във Франция, бивш ядрен физик, настоящ бродяга и просяк в центъра на българската столица.

Владеещ немски, френски, испански, използващ гръцки, че и турски думи. Дошъл от Солун на автостоп. Прекосяващ света и обитаващ в момента голо мазе в средата на софийската студена есен.

- Какъв си всъщност по народност - запитах го аз. Той само вдигна рамене и ми отвърна - „Не вярвам в националностите, аз съм всякакъв.”

Предложих му хляба и сладките. Благодари, но не ги взе - каза, че това, което съм му дал е достатъчно. Ако през деня добри хора пуснат в кепето някой лев, отива в пицарията наблизо. Поръчва си малка порция спагети с бяло вино и се чувства щастлив.

Бернар не може да работи, защото е болен. Болна е главата му. Страда от разновидност на депресията, която го мъчи всеки ден да прави нещо напълно различно от вчерашния, да обикаля и пътува, постоянно да сменя пейзажа.

„Просто не мога да живея по план и всеки ден да бъде един и същ. Не мога и за това постоянно пътувам”, каза ми той. Там, където някога е растял и може би още е бил здрав, лечението на болестта му е страшно скъпо. Сега не може да си го позволи. Лекува се сам с вечното движение, с промяната, всеки нов ден.

Поговорихме за житейските трудности, за ЦЕРН, за Хайне, Рилке, Шилер и за земетресенията дори. Бързах, а ми се искаше да науча повече за него. През целия разговор не се оплака нито веднъж - от студеното мазе, в което спи или от глада, който го преследва постоянно, от болестта или участта на скиталец.

- Как е светлина на български - запита ме той внезапно. Отговорих. Но защо се сети точно за светлината? Нея ли търси, не му ли достига? Защо? Има въпроси, които не се задават.

Трябваше да тръгвам, закъснявах. Пожелах му успех, а той ми отвърна: „Не ми е нужен успех, нужен ми е само Живот, искам единствено да Живея.”

Бернар, окаяниче, аз не зная дали пътищата ни пак ще се пресекат, но ти пожелавам живот, в който не се налага всеки ден да протягаш опърпаното си кепе към непознати люде, по непознати улици в непознати градове. И дори безвъзвратно да е сложен върху теб тежкият печат на съдбата, все пак Живей, само Живей…