СКРИТА ТОПКА Банкерът бе финансирал толкова много неща, че вече нито им помнеше имената, нито свойствата. В редките случаи, когато умът му проблесваше иззад стъклото на вечно мазната кристална чаша, пълна догоре с уиски или нещо подобно, в тези внезапни случаи, когато той леко изтрезняваше, за да отиде до тоалетната сам, в кратките мигове на ведрост, нахлуваща през опиканите му панталони, закупени от най-скъпите магазини в Лондон, тогава изведнъж в него заприиждаха без ред, блъскайки се, един през друг... Партия, която открадна сума ти пари без да направи нищо, дори не умееше да лъже. Партийци, политици, които крадяха в името на кражбата, забравили род и родина, защото само който не краде има такива неща като род и родина, нали иначе и тях ще окраде. Обикновени предприемачи, предприели път до банката, за да вземат кредит, който нямат никаква представа как ще връщат. По-обикновени търгаши, за които кредитът е нещо, което служи да се купи нещо, после то да се продаде и да се вземе друго... Най-накрая всичко приключва със загуба... за банката. Още по-обикновени дебилни дечица, съвсем невинни, че са се родили в гнездата на посочените по-горе; охранени слънчица, които неминуемо трябва да задълбочат и развият болестите си в чужбина, та да не види никой колко са зле. Те после ще се върнат, луди напълно, и ще ни управляват. За тях банкерът отделяше стипендии, така отглеждаше бъдещето си. ... Миг беше осенението му, после алкохолът пак изпълваше неговото влажно и тревожно съзнание и понеже беше истински банкер, изобщо не позволяваше някой да си помисли, че не владее положението. Кой ще ме се довери иначе? Нали в банковия свят доверието е най-големият актив? Не подлежи на преоценка – без значение, колкото и да платиш на някой одитор, те всичките са корумпирани, могат да ти обезстойностят и най-качествения имот, имущество или каквото и да е, стига да им платиш за безобразието. Само доверието не смеят да го обезценяват, защото не знаят какво е и в кой счетоводен стандарат да го набутат, та да го смелят научно; репутация го нарекоха и започнаха да й слагат положителни и отрицателни знаци досущ като вечния растеж в икономиката ни: отрицателен растеж не може да има, но все пак отразява растежа дори когато не съществува. Не е важно какво си, а на какво приличаш, мислеше банкерът. Мислеше рядко и напоително, но още по-рядко работеше, защото работата стресира парите и им пречи да растат. Затова всички вярваха в този банкер, близък им беше. Партиите му даваха парите си. Партийците и политиците, медиите – и те, стимулираха баби, балдъзи, селяни, учени, зъбобекари, безработни милионери, шивачи и крадци да влагат парите си при банкера. Обикновените предприемачи предприемаха походи из страната, за да разпространяват мълвата, която сами бяха създали, че банкерът е най-честният доверител. По-обикновените търгаши търгуваха с доверието на банкера, бяха направили нещо като фондова борса във всеки градец, заеми даваха под лихва, на доверие така да се каже, та с част от лихвата да се отблагодарят на банкера за стореното. Дребните болни дебилни дечица, тези бъдещи владетели на държави, на дворци, на човешки съдби и на своята алчност, разкриваха благодетелността на банкера, вярата му в доброто, доблестта и онази благородна почтеност, която ражда само доверие. И единствено доверие, ако това не е същото, разбира се: единственото винаги е само, освен ако обратното не е вярно при болните. Подаваха си топката банкерът и другите, изброените. Играеха отборно. Добре вървеше играта, понякога не спазваха правилата, имаше фалове, биеха си дузпи, но като цяло спазваха правилата, защото имаха нужда от тази игра, копнееха един за друг. Накрая голямо нещастие се случи, никой не го очакваше, нямаше такава прогноза, дори букмейкърите не бяха приемали залози върху това: някой им скри топката. Публиката ли беше, друг ли – никой не разбра. Разсъхна се дружбата, разтури се играта, печалбите секнаха, инвестициите спихнаха, изпокараха се двете страни на тази монета, разбито бе всичко. Така казваха свидетелите, потвърдиха го в показанията си пред участниците в играта, сред които имаше много магистрати в разноцветни мантии, ушити според модата в елитни магазини в центъра на Лондон; после и пред съда го потвърдиха тези глупави, бедни, послушни свидетели, пред самата Темида - тя пък хем спяпа, хем хептен гола, горката, не й отива на справедливостта... От свидетели на обвиняеми станаха, а после... Всички свидетели бяха осъдени. И голяма част от публиката. Закон е това, не е шега работа: все някой трябва да е откраднал топката, не може да изчезне сама; щом не си признават, нека живеят в затвора с гузната си съвест, белким се досетят най-сетне кой е откраднал дрехите на Темида. Или поне топката. А банкерът и отборът на другите, те са си добре, всеки според количеството на доброто, което не е направил, и лошото, дето е раздал. То, тяхното, не се губи, не е топка. Друга игра ще измислят, важното е правилата да са същите, участниците – също.