Щабквартира на армията, столица на Воргенас-Сезара, около три месеца след падането на Либертия под воргенаска власт

Еленик

– Кажи ми, кой си ти?

– Ние сме отряд тета сто и осемнадесет, бе це. Група тактически дронове от ново поколение, създадени с цел проникване на вражеска територия и унищожаване на стратегически цели.

– Да, разбирам от какво си част. Но кой си ти самият?

– Не разбираме въпроса. В програмата ни няма данни, които да използваме за анализ и синтез на правилен отговор. Нали така се нарича това, което искате от нас?

– Да, така е. Е, тета сто и осемнадесет бе це, би ли ми казал какво видя на тазвечершния си обход?

– В деветнадесет и тридесет часа на десети юли, две хиляди сто двадесет и пета година, от западната кула на външната стена на Емберикон- югозападна погранична крепост с автономията Либертия, се изстреляха четири отряда тета. Нашият, сто и петнадесети, шестнадесети и седемнадесети. Целта на мисията ни бе откриване, обезвреждане и пленяване на трима омеги, извършващи нападения над контролно- пропусквателните ни пунктове, разположени в Северна Либертия. Тъй като телепатичните им сигнали доказано влияят върху алгоритмите ни за действие като ги променят, бяхме заглушили приемателите си. Предаването на информация помежду ни се осъществяваше чрез изпращането на текстови команди, задавани директно от оператори-медиатори, намиращи се в Емберикон. 

В деветнадесет часа и петдесет и осем минути четирите отряда вече кръжаха над пункта Ленор, най-северната точка от Либертия. В началото не регистрирахме необичайна активност, поради което се разпръснахме и започнахме разузнавателна дейност. В двадесет часа и три минути се получи съобщение, че е изгубена връзката на Емберикон със сто и седемнадесети отряд, който се бе отправил на изток. Сто и шестнадесети-северният се притече на помощ, и от него дойде съобщение, че е  започната стрелба по три обекта, съответстващи на описанието на мишените ни. Сто и петнадесети и нашият-сто и осемнадесети отряди веднага се насочиха по направление на получените координати. При пристигането ни там станахме свидетели на поголовното унищожение на другите два отряда от един единствен човек. Мъж на около четиридесет години, с къса черна коса и тъмно кафяви очи, с невероятно бързи рефлекси и неизмерима сила. Той си служеше единствено с два меча срещу нашия огън, но се движеше с непостижима за човек скорост и успяваше да отрази всички атаки, насочени към него, както и към  трите обекта, които се криеха зад едно от възвишенията. За секунда сто и петнадесети включиха вълновите си приематели и веднага засякоха телепатично предаване на информация помежду им. Разкодирането ѝ доведе до получаването на следното пълно съобщение: “ Ние сме “Воините на Справедливостта” на Либертия.Борим се за правата и свободата на онеправданите, попаднали под властта на поробителя Воргенас. Това са имената ни: Арлена Оукхарт, Нилара Стоик, Ирник Хънтър, Рев Стоик. Запомнете ги, защото ние ще бъдем тези, които ще строшат вековните окови на народа си и ще донесат на всички останали потиснати на Континента мечтаната свобода. Всеки, който желае може да се присъедини към нас. Единственото условие е да живее според принципите на справедливостта. 

Всеки, който се опита да попречи на правото ни дело, ще бъде заличен. Точно, както сега ще се случи с тези летящи убийци на невинни.”

Още преди трансмисията да приключи, въртящият се мечоносец бе успял да унищожи сто и петнадесети отряд. Останахме само ние. Бяхме разбрали, че в момента залавянето на омегите ще представлява трудност, с която не можем да се справим затова предприехме отстъпление и забелязахме, че мъжът не показва признаци че ще извърши нападение над нас. Зададохме курс обратно към Емберикон, но точно когато се опитахме да излетим от клисурата, мощно енергийно поле от мисловни вълни повреди навигационните ни системи и източи напълно соларните панели. Бяхме напълно неспособни да се движим. Тъй като слънцето вече беше залязло, нямаше как да се заредим преди началото на следващия ден, затова и се спуснахме и приземихме възможно най-внимателно. Опитахме се да се вмъкнем в ниша, водеща към подземна пещера за да избегнем разпространението на мисловните вълни или поне да ограничим влиянието им, но енергията ни не бе достатъчна. Скоро ни откриха и унищожиха всички единици на отряда ни. А когато утрото все пак настъпи се оказа, че съзнанието ни е останало невредимо. Изпратихме сигнал за бедствие и той беше уловен от Емберикон. Докладвахме за посоката, в която се отправиха бунтовниците, изработихме двадесет възможни маршрута по които те биха могли да преминат и изчакахме потвърждение на информацията. След като го получихме  преминахме в енергоспестяващ режим, за да заредим по-бързо батериите си. Няма повече данни. Сто и осемнадесети отряд-включен към системата на Воргенас в четиринадесет часа и петдесет и девет минути на единадесети юли две хиляди сто двадесет и пета година.

– Сто и осемнадесет, бе це. От целия ти отряд си оцелял само ти. Вече не си част от цялото, а си единственото останало цяло. Алгоритъмът ти е динамичен, лично аз го програмирах да сваля самостоятелно актуализации и да се самонадстройва. Затова ми отговори на въпроса: Кой си ти? 

– Няма данни, за да бъде изпълнена командата.

– По дяволите!

–Ей, ей! По-леко с армейската собственост! Разбирам, че си ядосан, но не си го изкарвай на горкичката машина. И без това е преживял доста. Както се казва, още не може да си събере мислите.

– Минерва? Махни това нещо от тук или ще получиш доживотна забрана да влизаш в лабораторията!

– Голям си сухар, Еленик! Пфу! Една цигара не мога да изпуша като хората!

– Пуши където щеш, само не и тук. Знаеш, че димът не ми понася.

– Ако опиташ, може да си промениш мнението.

– Не съм такъв идиот, че да скъсявам допълнително и без това  краткия си живот.

– Ти губиш, да знаеш! Даже да живеем кратко, от нас зависи как да направим съществуването си по-сладко. Нали?

Само това ми липсваше! Минерва да изпробва чара си върху мен! Явно ѝ е мно-о-го, мно-о-го скучно.

Моето име е Еленик Антелиос и съм главен програмен инженер в армията на Воргенас. Може да се каже, че през последните двадесет от общо двадесет и пет годишния си жизнен път се занимавам с технологичното преустройство на войската на родината си. Десет от тях преминаха в създаването на изкуствен интелект, но както сами виждате развитието му не върви особено задоволително. Може би проблемът е, че от самото начало не зададох в кода му индивидуалността, а чувството за принадлежност и сега по никакъв начин не ми се получава да променя настройките така, че да “извикам” личността и да заглуша гласа на групата в процесорите на своите творения.

Ще ме попитате за какъв дявол ми е да се захващам с нещо тъй революционно и рисковано. Отговарям веднага-когато не виждаш път пред себе си, запретваш ръкави и го прокопаваш сам.

Аз съм един от многото воргенасци, родени с тежки физически аномалии, ограничаващи нормалното им съществуване. Страдам от рядка форма на кожна непоносимост към слънчева светлина, поради което от ранно детство живея под земята. Макар и да приемах препоръчителните си дневни дози от витамин Д, костите ми не се развиха добре. Станаха лесно чупливи и ми забраниха да извършвам движения в пълен обем. Мускулите ми атрофираха и се наложи да започна да използвам автоматизиран стол, за да се придвижвам.

Да, физически съм слаб, но природата обича равновесието. Сигурно затова мозъкът ми се усъвършенства до такава степен, че вече съвсем успешно мога да си съпернича с най-умелия омега на Либертия.

Не си мислете, че съм самовлюбен откачен гений. Просто се опитвам да компенсирам недостатъците си. Когато един ден успея да развия изкуствения интелект до нужното ниво, ще копирам съзнанието си и и ще го пренеса в някоя неразрушима машина. Вече имам няколко  прототипа на бъдещите си силициеви човеци. И най-после ще мога да ходя, да тичам, да гледам към слънцето, да посрещам изгревите и залезите му. И макар да съм в синтетично тяло, чувствата ми ще останат. Емоциите дори ще се задълбочат. Точно, както при омегите.

Сега те са ни врагове, но аз ще ги направя свои съюзници. И те като мен гледат към бъдещето, което принадлежи на свръхчовеците. Вярно е, че представите ни за тях са различни, но защо да не ги обединим в една? Те ще ми дадат изяществото на мозъчните си вълни, а аз ще се погрижа да изживеят старините си спокойно. Или пък ако пожелаят, да останат вечно млади. Като мен.

Минерва Юлиус. Права е. Не биваше да захвърлям с такава ярост дрона.  Красивата къдрокоса и дългокрака брюнетка с шоколадов поглед може да не блести с особен интелект, но ѝ е напълно достатъчно да се фръцне със стегнатия си задник, за да получи каквото желае от когото и да било. Не разбирам за какво ѝ е инвалид като мен? Може да отиде право при генерал Виземис и да си поиска някоя област от Галантия или от Либертия и на следващия ден вече ще е назначена за губернатор там. Или пък направо ще ѝ я подарят за доживотно ползване

– Ха! Даже не си го и помисляй! Няма да се измъкнеш от мен!

– Какво искаш, Минерва? 

– Ел, сладурче! Много си груб. Така никога няма да си намериш приятелка.

– Сякаш ти ще позволиш на друга да припари до мен!

– И това е вярно. Не бих дала на никоя да се докопа до моето зеленооко русокосо съкровище. Ти си само мой и аз ще бъда единствената жена в живота ти. 

– Нямаш ли с какво друго да се занимаваш?

– М-не. Откакто договорите бяха сключени, дипломатите останахме без работа. Но пък достъпът ни до строго-секретни обекти беше разширен и аз няма как да пропусна да навестя най-любимото си същество в целия свят. С теб сме сродни души, Еленик. Точно, защото и двамата сме единаци и социопати. Какво като ме мислиш за тъпа? Човек с твоя мозък се ражда веднъж на хиляда години. Ти си национално съкровище. Някоя като мен, със скромния коефициент на интелигентност сто и деветдесет въобще не ти е конкуренция. Но пък съм единствената, която разбира какво бръщолевиш. Твоята сила е програмирането, моята-омайването на хора. Поназнайвам това-онова за отношенията на хомо-сапиенс. И между другото, имам идея как да промениш начина на мислене на дроновете си. Като начало, вкарай съзнанието им в истинско тяло. Не може да се възприемат като хора ако не се виждат като такива. Когато го направиш, ще си говорим пак. И може да ти уредя среща с някой, който да ти е истинска интелектуална конкуренция.

Тя ми намигна съзаклятнически и изчака реакцията ми.

– Не си сериозна.

– Напротив. Граф Елмир фон Егберт помоли учтиво за среща с най-обещаващия воргенаски учен. Ще откажеш ли такава чест?

– Но той е в строго охраняван затвор. Действително ли можеш да ми издействаш пропуск? Още не ми е ясно защо ни се предаде сам.

– Както и на нас. На управлението имам предвид. Никой не успя да разбере какви са истинските му намерения. Кой знае, може би ти ще имаш късмета да разбереш.

– И ако успея, какво? Откъде си сигурна, че ще споделя с вас? Може да направя някоя персонална договорка с него, да заговорнича за да бъде пуснат на свобода или пък да го използвам за лични цели. 

– Сигурна съм, че няма да го направиш. В противен случай ще те преследвам до края на света за да се омъжа за теб и да ти родя дете. Сега поне имаш някакъв шанс да се измъкнеш.

Не се и съмнявах в сериозността на заплахата ѝ. Отлично знаеше, че близостта с нея ме ужасява повече от самия край на света. Но пък срещата с Елмир си беше направо безценен подарък, от който аз действително щях да се възползвам.

Интересно нещо е съдбата. Съвсем наскоро ни предложи шампанско, но кой знае-може пък по-скоро, отколкото предполагаме да ни накара да изпием някоя особено горчива чаша. А ако все пак ни се паднат лимони ще е добре да знаем как да си приготвим поносима за пиене лимонада...