Вървя по лъскава централна улица. Витрините блестят. Рекламите светят лъскаво, но безлично. Безлично поне за мен. Наоколо минават лъскави къси полички, с лъскави крачета и ботушки. Гримирани мъже с женски походки си говорят нещо, твърде разлигавено. От лъскавите кафенета се чува силна чалга. Влязох в един бутик да разгледам дрехите. И те, по дяволите, лъскави. Очите ми се плашат и не смеят да погледнат етикетите с цените. Но всъщност няма смисъл да се притеснявам, на мен тези дрехи не ми трябват. Излезнах от бутика и тръгнах нагоре по същата улица. Добре, че поне зоната е изцяло пешеходна, та мога да видя повече манекени. Харесва ми да ги наблюдавам. Преди обичах да ги тормозя. Когато не стоят зад витрините тези същества обичат да се разхождат по лъскавия булевард.

Ето че от отсрещното кафене излезе цяла група манекени. Бяха същите като от витрините за дрехи. Заслушах се в разговорът им. Всички повтаряха текста на някаква реклама, която бяха гледали преди малко по телевизията. Непременно щели да си го купят. Какво ще си купуват, не разбрах, а и нямах голямо желание да разбирам. Какво толкова има да разбирам? Тези кухи глави отдавна ми бяха ясни.

Преди известно време, когато се бях скарал, с една такава групичка от мъжки манекени, аз не издържах и буквално им изпочупих главите. От любопитство реших да надникна в счупената глава на един от тях и да видя все пак какво има вътре. Наведох се аз, погледнах и какво да видя: главата му беше празна. Вътре нямаше нищо. Нищо, освен един опънат конец. Като отрязах конеца и ушите му паднаха, също като в онзи виц за блондинката. Направо се изумих. Погледнах в главите на останалите, а там - същата работа. Тогава си казах, че вече няма смисъл да им разбивам главите. Това нямаше да ми помогне. На тях - също.

Калоян Бинев