Служителят на времето

   Деян обичаше лунните снежни нощи. В тях имаше някакво безкрайно тайнство и очарование. И това усещане той пазеше в себе си още от детските си години, когато му четяха приказки. Въображението му тогава рисуваше невероятно ярки и красиви образи, които по цели вечери живееха в съзнанието му и той се пренасяше в един друг нереален и красив свят, пълен с чудеса. И му беше толкова уютно и хубаво. Но детството отмина и приказките отстъпиха място на други доста по-сериозни книги и на съвсем други неща. Животът го поде в своето русло.

  Тази беше поредната зимна нощ, когато снегът валя дълго и продължително. Той бързо натрупа и заблестя на бледата лунна светлина с особена красота – чист и бял. Нямаше пътеки, нямаше следи, само една недокосната белота. Прииска му се да излезе навън за малко, а и все пак никой не беше разхождал тази вечер кучето и то жално проскимтяваше от време на време. Облече се набързо, взе каишката на животното и я закопча около врата му.

  Студът ги посрещна с хаплива прегръдка. Кучето пристъпи напред леко неуверено. Твърде необичаен за него беше този дълбок сняг, но като видя, че Деян прекрачи и тръгна, и то го последва.

   Двамата сякаш попаднаха в един много различен свят, нямащ нищо общо с този, който е бил до преди няколко часа. Клоните на дърветата бяха като нереални с белотата си, натежали и притиснати един до друг. Храстите имаха странни очертания, сякаш бяха бели гноми, застанали един до друг. А снегът излъчваше мека белота, съпроводена с лекото проблясване на единичните все още падащи снежинки. Тишината беше превзела всичко наоколо и само шумът от стъпките на двамата спътници нарушаваше спокойствието.

   Леко трепване на клонче и пред Деян се изсипа малко сняг. Мъжът погледна нагоре и погледът му попадна върху снежната корона. Клоните, протегнали се като бели ръце, сякаш бяха готови да го обгърнат и завият в бяла прегръдка. Изведнъж кучето дръпна каишката и се спря. Загледа се пред себе си и леко излая. Деян погледна в тази посока, но не видя нищо.

    - Хайде, Джеки, какво се спря! Няма никой!

Но Джеки упорстваше и не искаше да тръгне. Погледът на животното бе впит в мрака. То виждаше нещо, което мъжът не можеше.  

След малко кучето отново тръгна, като продължаваше с главата си да следи нещо. В един момент спря и почна да скимти и да дърпа спътника си.

-         Джеки! Какво ти става? Какво има там?

Животното продължаваше да тегли каишката, а мъжът все още не виждаше причината за безпокойството. Тишината се стелеше  около двамата и не подсказваше ничие присъствие.

-         Хайде да се прибираме. Явно тоя сняг те превъзбуди.- каза мъжът и притегли кучето към себе си.

Джеки тръгна като от време на време се спираше и леко изръмжаваше.

  Внезапна светлина проблясна в храстите. Мекото синьо сияние  се задържа няколко секунди. На Деян му се стори, че клоните оживяват и се разтварят, криейки нещо много красиво. След секунди светлината изчезна и всичко стана същото, както преди.

Какво беше това? – извика на себе си мъжът. Мисля, че го видях съвсем реално. То може би все още е там.

   Лека нотка на страх се прокрадна в душата на Деян, но той бързо я отхвърли. Любопитството му беше взело връх, а и странното поведение на кучето още повече го възбуди. Огледа се. Бяха само той и четириногият му приятел. Погледна Джеки. Животното душеше осторожно. Наистина имаше нещо. Колко несъвършени във възприятията си оставаха хората.

   Деян прекрачи в дълбокия сняг към храсталака. Не знаеше какво го чака. Можеше да е всичко.  И колкото повече наближаваше мястото, където се беше появила светлината обаче, толкова повече безпокойството му нарастваше. Скимтенето на Джеки също се усилваше. Животното вървеше плътно до стопанина си и не смееше да изостава. Още крачка и бяха там. И Деян пристъпи.

   В първия момент не видя нищо. Само сняг и малко празно бяло пространство, обградено с клони, но в след секунди около двамата стана невероятно светло. Мъжът примижа. Ярката светлина прободе очите му. Усети рязко дръпване на ръката си. Вероятно и животното до него реагира по същия начин. В същия миг видя нещо невероятно. Красиви бели коне с искрящи червени очи преминаха в галоп пред него и се изгубиха. Пред Деян се разкри необичайна гледка. Едно живописно селце, пълно с рисувани дървени къщи, също като от онези приказки, които му четяха на времето. В тях имаше живот. Той го усещаше с всяка своя фибра. И някакъв странен шум наоколо, като жужене или тракане на някаква машина, или тиктакане на нещо като часовник. Какво беше това? И къде се намираха?- помисли си мъжът.

   Изведнъж някой го замери със снежна топка. Обърна се и видя малко същество на неопределена възраст. То се смееше с цяло гърло. След малко бе обсипан с дъжд от ледени топки. Още два-три мъника си играеха и се кикотеха. Деян се наведе и също направи една и я метна по тях. Но докато я правеше, нещо странно го впечатли. Това не бяха неговите едри мъжки ръце, а други, някак  детски. Опипа бързо брадата си, но усети гладко момчешко лице, което още не се бе бръснало. Какво беше станало с него? Сякаш беше се върнал назад във времето поне с десет години. Погледна Джеки и видя до себе си едно малко весело пале. Като че ли и двамата изведнъж бяха станали герои от някаква приказка.

-         Добре дошъл! - чу зад себе си плътен мъжки глас глас.

Деян се извърна и видя достолепен белобрад старец. Беше облечен с дълга извезана роба. Сините му очи гледаха доброжелателно.

-         Знаеш ли колко отдавна никой от твоя свят не е идвал тук. - промълви белобрадият. - И това никак не е случайно. Много малко хора могат да видят нашия, защото той става видим само за човек, който е направил нещо добро за някого и не иска отплата. А тези, които правят това, останаха твърде малко.  Хората се промениха. Забравиха доброто, забравиха приказките, които ги учеха на това. Отвърнаха се един от друг и заживяха като вълци единаци. Всеки сам за себе си. Все по-рядко си мислят как да направят някого щастлив и все по-рядко си помагат. Други мисли заеха съзнанието им. Изпълниха го и го превзеха изцяло луксът, парите и завистта. Те станаха господари на всичко и денонощно глождеха мислите на почти всеки човек. А ние тук знаем всяка една мисъл на земята. И всяка лоша такава съкращава живота на планетата. Хората вършат необмислени и пагубни неща, унищожаващи както тях, така и нея. Настъпили са вече неевъзвратими последствия от постъпките им. Планетата плаче, но малко са тези, които чуват нейния плач. А времето, което ù остава, е оскъдно. То бърза и никого не чака. Ти имаше редкия шанс да попаднеш тук. Добър човек си и можеш да помогнеш. Побързай! Все още има и други като теб. Малко са, но ги има. Можете да направите нещо. Не допускайте времето за вас, хората, да се изниже и всичко да бъде унищожено.

   Деян погледна объркано, но сините очи на стареца го обгръщаха и сякаш отново повтаряха всичко, изречено до момента. Младият човек го гледаше като хипнотизиран и мислите се рояха в главата му. Значи той не е попаднал тук случайно. Бил е повикан. И може би този старец имаше право да говори така.

Възрастният мъж протегна ръката си.

-         Запомни какво съм ти казал и го предай на другите. А сега е време да си вървиш! Твоят престой тук свърши. Ние сме служители на времето и трябва да се погрижим за часовника. Сбогом, приятелю...

   Изведнъж Деян отново се озова в нощта сред белотата на храстите. Джеки леко излая до него и го погледна. Двамата пак бяха същите.

    Мъжът прекрачи в дълбокия сняг към къщи. Беше му се случило нещо толкова странно и невероятно. Боеше се, че като разкаже за него, никой няма да му повярва, или най-малкото щяха да си помислят, че им разказва някакъв сън. Бръкна да извади ключовете от джоба си, но там напипа необичаен кръгъл предмет. Какво е това, по дяволите?  Извади го и видя малък, с наполовина червен циферблат, светещ часовник. Той тиктакаше, но секундарникът му се въртеше в посока обратна на тази на обикновените. А и сякаш отброяваше  някакво странно време, като край на нещо.

Старецът... Значи наистина е било - помисли си Деян.

   Качи се нагоре по стълбите. На следващия ден му предстоеше нещо различно от всичко, което беше вършил досега.