Слънцето... ще остане там... завинаги...
Малките часове… Часовникът на стената беше спрял преди ден – два и когато си го навих, отново не го сверих. Искам да си се чувствам извън времето. Тук, в моята стая, в която премина огромна част от безумно дългия ми и меланхоличен леко скучен живот.
Сега си лежа в леглото, имам половин свита цигара изгаснала в тънката си хартийка още преди две-три песни на Дъ-Кюър. Няма да я паля сега. Ще си я оставя за след малко. Сега съм с компютъра на коленете си, и щракам по клавишите. Гледам как буквичките се появяват загадъчно в мрака. И слушам как цъка часовника. Мисля че ако махалото му спре, нещо ще… не знам. Нещо ще свърши.
Обречено…
Толкова е обречено всичко…
Защо се събудих тая сутрин? За да прекарам и този ден в Мрежата? В “джобс бе ге” за да си търся работа. И в скайпа за да се опитам да разбия няколко стени, или просто за да разсея самотата си? (Току-що почна “да искаш невъзможни неща” – любимата ми песен на Кюър. Тази песен е “жестока” в истинския смисъл на думата. Няма друга песен която ме натъжава толкова)
Какво е живота ми? А твоя? Не мога да разбера, сега нищо не разбирам.
Не разбирам.
Нищо не разбирам.
… Толкова беше красиво. За миг, за съвсем къси мигове, стотици пъти откакто се помня, се връщах мислено там: в някакви най-ранни спомени от детството ми. Спомени с размазани очертания, размазани безумно неясни образи, сякаш в неясен сън. И не толкова цветни, колкото ухаещи на топли цветове. Топли ухаещи жълти и червени, и зелени, и всякакви такива багри, които могат да те замаят, когато си току-що проходил.
Преди малко отново се върнах там… В някакво… лято…?
… и всичките ми тези спомени са толкова красиви и чисти, толкова красиви и чисти колкото са далечни.
Спомени за…
… преди малко го осъзнах – спомени за “началото на филма”, началото на живота ми. Основата на душата ми. Началото на това, което можеше да бъде нещо прекрасно – живота ми…
… Ще…
… ще остана тук завинаги. Искам да остана тук завинаги. Тук, където всичко е толкова цветно и прекрасно и… живо. Тук където няма смърт, болка, тъга. Господи, толкова е красиво.
“Красиво”… каква дума. Просто дума. Тя нищо не казва. Не може да ти опише нищо. Не може да ти опише… това.
И това…
… и това…
Не може да ти опише колко е леко и чисто всичко. Колко всичко е… чисто.
Тук няма нищо от това, което ще има като отворя очи утре (ще се унеса още преди да сейфна това). Всичко от Реалността е илюзия. Всеки един фрагмент на тъжната и банална болка от това колко неправилно е подредено всичко, го няма. Всичко е илюзия. Аз съм го сънувал явно. (Мамо, нали ми обеща, че ако ме видиш, че плача насън, ще ме събудиш от кошмара?…)
Къде свършва сънят и къде започва?
Или може би “къде свършва реалността и къде започва”?
…
(Сън? Реалност… Илюзия) /Y/23++[7]n31
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––– = 0
å (Мечти, Реалност) + w3984 % 20
* * *
Отпусни се с мен. Всичко е илюзия.
Да, илюзия:) Не го мисли вече, не се измъчвай с него.
Защото то не съществува. Тебе са те излъгали, че е реално. То не съществува. Болката не съществува. Тъгата не съществува.
Не съществува тази болка.
И тази тъга.
И тази…
– А тази?
Да, тази също…
… Ама стига толкова му мисли върху това, то не съществува:)
… Ама аз какво ти казах, слушаш ли ме въобще??? :) Това е лъжа, всичко е сън, кошмар:) Споко, искам да дишаш много леко, искам да почувстваш колко е прекрасен животът. Колко е прекрасен светът. Без болка и тъга. Искам да почувстваш… искам да почувстваш… лекотата. Няма тежест.
– Да… чувствам го, прав си… Всичко е толкова… леко и свежо… защото току-що се събуждам за първи път в живота ми… Първата ми утрин.
Естествено:) И запомни:
Няма тежест…
Няма тежест.
Светът елек и сънен,
а слънцето е...
… У С М И Х Н И С Е…
Защото целият живот е пред теб. Вдишай го… почувствай го как те е заобиколил отвсякъде.
А това слънце… ще остане там горе завинаги. Виж го, виж, виж го!… Ей там, там горе… Ще остане там завинаги. Точно там. Високо, високо, много, много, много високо над къщата на комшиите. Аз и ти… Всички ние… И всичко това… Толкова, толкова, толкова… ТОЛКОВА Е ВЕЧНО… Ще живеем вечно.
Всички…
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Посветено на теб. Да, на теб! Точно на теб. Защото… сенките ни се срещнаха в мрака снощи когато излезе на тъжна и самотна разходка под огромната кръгла луна в беззвездното студено небе.
Вярвай… Просто вярвай. И аз не знам защо. Просто вярвай…
Вярвай…
Вярвай
в нещо
красиво…
© Йордан Серафимов Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Е***и... Това са всички тея мои объркани мисли, които преминават твърде бързо през главата ми за да ги напиша или обясня... Благодаря! Не знам как така се получава, всичко е точно там където трябва да бъде.
-
Знам...
-
Завинаги...Красиво е.Но това е просто дума, която не значи нищо.Бих искала да знаеш какво усетих.
-
благодаря, обичам Пинк Флоид... Ето и едно клипче и от мен, една от любимите ми песни на една друга група:
http://www.youtube.com/watch?v=NZefvDUblpc
текста е убийствен, да не говорим за инструментала
"да чакаш... нищото..." Често се чувствам точно така. -
http://www.youtube.com/watch?v=AvSHexRlNvo&feature=related
-
благодаря ти, радвам се че ти харесва. аз пък знам какво чувство носи това произведение - докато го писах онази нощ, в главата ми звучеше неистов смях, луд, полудял смях, породен от... баналността на цялата болка, чувствах че ми е писнало от мислите за всичката простотия и кал и болка на живота, в онова си моментно умопомрачение почувствах как мозъка ми игнорира всичко това, просто защото съзнанието ми вече се присмива на баналността на всичко. Всеки ден е просто кавърверсия на предишния. Всеки сън е просто кавърверсия на предишния (по отношение на замазаните му контури затворили в себе си ярките цветове), всяка радост е просто кавърверсия на миналата... а болката като че ли си е същата - по отношение на нещо което мозъка ми така и не можа да обхване. Понякога ми идва да кажа майната му на всичко, всичко е илюзия. В нашите съзнания са страховете ни и мечтите ни, със съзнанията си сами си създаваме собствените си виртуални реалности, които - обидинени на ниво Вселенско хиперсъзнание - са едно цяло. И имаме силата просто да повярваме в нещо красиво и то да се осъществи. Като малък бях чел един прекрасен разказ за Е.Симон (научнофантастичен автор от Германия). Там се разказваше за това как човешкото съзнание - което по принцип се ползва за мисли за войни и лична изгода, - впрегнато да движи космически кораб с благородна мисия, го прави при това така чудесно че главния герой просто не можеше да повярва. И ако живота е просто един сън, нека този сън да бъде красив.
-
Дори не мога да определя стила на написаното от теб, но е много красиво...
"а слънцето е...
… У С М И Х Н И С Е…
Защото целият живот е пред теб. Вдишай го… почувствай го как те е заобиколил отвсякъде."
Особено тази част... е много... мечтателна, светла... сякаш се събуждаш, и отново заспиваш в някакъв сън... Не мога да изразя какво точно носи това произведение, но е хубаво. -
благодаря ви за прекрасните коментари (за мен не е важен броя а това да почувствам резонанс между моите чувства докато пиша и тия на хората които ме четат). А тоя разказ.... в основата му - екзистенциялния ми страх от смъртта. Когато в черни мигове ме сграбчат някакви ужасни мисли, е ужасно. И единствения изход е да си кажеш "това е илюзия". С тези думи трябваше да завърши и песента ми, която публикувах тук, ако можех да я довърша. Егати шантавото...
...и благодаря за редакцията, това го написах без дори да го прочета, натраках си го бързо и параноично без да гледам много много разни грешчици -
И защо, питам аз, повече хора не са прочели това?
Както и да е, смислен коментар не мога да съчиня точно сега, пък и от смислените коментари няма никакъв смисъл, когато се опитват да обхванат нещо толкова... такова. Чета и си мисля, че просто в някои моменти не съм сам. Което ме успокоява и стряска.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
