Малките часове… Часовникът на стената беше спрял преди ден – два и когато си го навих, отново не го сверих. Искам да си се чувствам извън времето. Тук, в моята стая, в която премина огромна част от безумно дългия ми и меланхоличен леко скучен живот.
Сега си лежа в леглото, имам половин свита цигара изгаснала в тънката си хартийка още преди две-три песни на Дъ-Кюър. Няма да я паля сега. Ще си я оставя за след малко. Сега съм с компютъра на коленете си, и щракам по клавишите. Гледам как буквичките се появяват загадъчно в мрака. И слушам как цъка часовника. Мисля че ако махалото му спре, нещо ще… не знам. Нещо ще свърши.
Обречено…
Толкова е обречено всичко…
Защо се събудих тая сутрин? За да прекарам и този ден в Мрежата? В “джобс бе ге” за да си търся работа. И в скайпа за да се опитам да разбия няколко стени, или просто за да разсея самотата си? (Току-що почна “да искаш невъзможни неща” – любимата ми песен на Кюър. Тази песен е “жестока” в истинския смисъл на думата. Няма друга песен коя ...