Мишел отвори очи и се усмихна. Беше толкова щастлива, че вижда слънцето - от седмици валеше. Ноември е дъждовен месец, който те кара да тъгуваш, а когато тъгата е хванала за ръка и лошата кашлица, се чувстваш доста неприятно.

Мишел е скулптор. Скулптурата е вид изящно изкуство, в което си изящно сам. Единствената й компания бяха Павароти, Бочели и понякога Карузо. Гласовете им я караха да твори. Тя оформяше твърди материали, предимно от мрамор, метал или дърво и извайваше красиви, поетични и пълни с живот фигури.

 Напоследък работата не вървеше. Тя беше „царица на камъните”, но не можеше да покори мъжките каменни сърца, все не успяваше да извае красотата за себе си.
Мечтаеше един ден нейна статуя да краси някой град.

 Когато сутринта излезе, видя тревата – ситните капчици роса ѝ напомняха на сълзи, които слънцето галеше и те политаха нагоре към него.

 Тя си представи, че лети - възвишаваше се нагоре към красивото безоблачно небе, когато видя футболна топка летяща право към лицето ѝ.
     Мишел отвори очи и успя да различи една малка и една голяма глава над себе си. След това чу приятен баритон:

     – Малката, добре ли си ? – идваше от голямата глава.

 Мишел се изправи, погледът ѝ се избистри и за първи път в живота си тя видя красивото небесно слънце в човешки образ. За миг онемя, въздухът ѝ спря, пеперудите в стомаха ѝ оживяха и като че ли влакната на равновесния ѝ нерв се скъсаха - тя падна отново.
      След като за втори път отвори очи седеше на пейка, а до нея същия баритон поднасяше извинения от името на малкия си син. Момичето погледна слънчевия човек в очите –  зениците му се разширяваха, тя свали погледа си и видя ярко червените му устни, които почти не се отваряха - приличаше на вентролог. Помисли си, че ако постои още минута няма да може да си тръгне никога, очите му я привличаха силно, сякаш имаше невидима, тънка струя любов между двата погледа.
     Не съществуват грешни и правилни решения, съществуват приятни и неприятни последици след вземането на решение.
     Тези последици бяха неизбежни и за двамата. Любовта живееше и светът имаше сладък вкус. Мишел обикна и малкото слънчице и го прие дълбоко в себе си.
Всичко беше като вълшебна приказка. Единственото, което пречеше на младото момиче беше онази лоша кашлица, която не спираше дори през април. Но тя бе толкова заета да живее и обича, можеше ли да се занимава с една кашлица?
      Алекс беше икономист, но обожаваше изкуството на Мишел. Имаше хубав глас, а думите, които изричаше бяха омайни и красиви за нея.
      Тя работеше върху скулптура от мрамор – три фигури хванати за ръце и тичащи към щастието. Поне това си представяше, докато я създаваше. Остана недовършена, защото неочаквано получи няколко поръчки за дървени фигури.
Не успя да довърши и тях, защото имаше проблем със зрението. Чувстваше се отслабнала и не виждаше добре. За посещение при лекар тя не искаше да помисля.
Опитваше се да не натоварва с нищо семейството си. Дойде и денят, в който всички разбраха, че тя е болна от туберколоза. Диагностицирането ѝ беше късно и Мишел бе разбрала, че идва краят на живота ѝ.

      Тя не искаше да си отива – беше млада и влюбена.
      Имаше слънце в дома си и искаше да ползва топлината му завинаги.

      ...........
     Денят, в който диханието й спря беше облачен и мрачен. Сълзи грозяха слънчевия мъж, а тялото му крещеше и молеше Бог за живота на Мишел.
Настъпи смирение. Всичко утихна... Останаха само скулптурите.
     В душата на Алекс тъгата и мъката бяха съюзници, хранещи се от гледката на творенията на Мишел. Реши да ги продаде. Една от тях той дари на общината, поиска да бъде поставена в парка, където срещна красивото момиче – недовършената мраморна скулптура на трите фигури.
     Хората я нарекоха „Слънчевият полет”. Алекс спря да ходи там.