Попаднах  в  непознато  село. Свърших  си  работата  в  общината  и  докато  чаках  единствения  автобус  към  града,  реших  да  поразгледам. Село  като  село. Тъжна  гледка.

        На  една  пейка  до  порутена  къщица  седеше  дядо. Дрехите  му  вехтички, но  чисти. Каскетчето  му  и  то  си  беше  на  мястото, върху  кичур  бяла  коса.

        - Що  щеш, чедо  по  нашите  улици?

        Архаичното  обръщение  веднага  спечели  симпатиите  ми. Приседнах  на  един  камък  срещу  него  и  се  започна  един  разговор... Едни  спомени... За  младост, за  бивалици, за  любов.

        - ... а  смехът  ù, смехът  беше  дълбок  и  накъсан, като  картечен  откос. Разстрелва  те  с  него  и  те  улучва  право  в  сърцето. Заразява  те. Не  можеш  да  ù  устоиш.

 Аз  стоя  срещу  нея. Гледам  я. Тя  се  смее. Очите  ù  се  смеят, кестенявите  коси  по  раменете  ù -  и  те  се  смеят. Тя  цялата  е  смях. Засмивам  се  и  аз. Посягам  да  хвана  ръцете  ù. Тя  уж  ми  ги  подава, а  в  последния  миг  се  изтръгва  от  мен  и  отлита  между  дърветата. И  се  смее... "Стигни  ме!" И  без  да  ми  го  казва, аз  вече  я  следвам. Тя  се  спира  под  дървото. Ябълка. Цъфнала. След  миг  бяло-розови  снежинки  се  посипват  от  клоните. Цветовете  ръсят  листенцата  си  върху  нея, помамени  от  смеха  ù. Навеждам  се  към  нея. Не  смея  да  я  докосна.  Звезди  греят  в  очите  ù. "Целуни  ме!" А  смехът, смехът  не  спира. Спрях  го  с  целувка. Първата! Не!  Не  го  спрях. Тя  преля  с  целувката  своя  смях   в  мен. И  така  със  смях  и  на  смях  поехме  през  живота. Та  до  сега. Нито  ден  не  съм  изпратил  без  да  чуя  нейния  глас. Така  ще  бъде  докато  ме  има  на  този  свят.

        Гледах  съсухрения  старец  подпрян  на бастунчето. Слабо  виждащите  му  очи  ме  търсеха  в  светлото. Недочуващите  му  уши  не  се  тормозеха  от  грохота  на  преминаващите  камиони. Той  седеше  на  пейката  пред  опустелия  си  дом, чакаше  и  днес  да  чуе   смеха  на  Гълъбина.

        Ветрец  леко  раздвижи  клоните, прошумоля  в   листата  и  краищата  на  избелялата, изгнила  от  дъждовете  и  снеговете  черна  пеперуда  над  вратата  изплющяха    тихо  и  като че  ли  отрониха  приглушените  звуци  на  един  дълбок, накъсан, сърдечен  женски  смях.