Смърт и любов

      Слънчевите лъчи проникваха през прозореца  и се спряха на лицето ми, когато се събудих.

     След няколко безсънни нощи най – накрая заспах непробудно.

    Замаяна съм.

    Огледах се – по земята се въргаляха няколко различни бутилки от вино, ром и текила. Пиех в последно време направо от бутилката, без да си губя времето да търся чаши. Дрехите ми бяха разхвърляни навсякъде из стаята, а единият ми сандал се мъдреше в саксията с  розовата бугенвилия.
   Надигнах се с досада, главата ми пулсираше от махмурлук. Болката се беше загнездила дълбоко в мен. От главата тръгна  като по спирала надолу и по –надолу, стигна до сърцето ми, спусна се към стомаха ми и се спря, за да изригне в пълната си мощ. Свих се като подритнато коте. Чувах пулса си как думка в ушите   дум…ддум…думм… После стигна до гърлото ми и го стисна в здрава хватка. Това болка ли е …или страх? 
    Затварям очи, за да не си спомня как излязох от кабинета на доктора, ни жива, ни умряла. Мъчех се да изтикам това в някой отдалечен ъгъл на главата ми, но то излизаше най – нахално на преден план. Изплуваше като мръсна пяна, побъркваше ме, аз се разтрепервах от страх и от ужас…
-   Рак - каза той - Закъснели сте…
-  Докторе, колко ми остава?
 - До една година, ако сте късметлийка…

  Не слушах нищо повече, думите на доктора бяха като бръщолевене на някой луд, не можех да повярвам на това. Не проумявах какво става. Тръгнах като насън из коридорите на клиниката, излязох на улицата втрещена и невярваща на чутото. Бях вступор. Вцепенена. Застанах до една витрина и се взирах в нищото.  Стоях мълчалива, но гневът ми взе да се пробужда. 
         Защо…аз? Защо на мен се случва това?       
      После се посъвзех и тръгнах. Към реката. Трябваше да вървя на някъде, да правя нещо…Тази дума  рак...ррак...рак ...безпощадно кънтеше у мен...
   Дали щеше да свикна с този кошмар ? Как да си проясня главата и да взема решение за останалите ми дни?
    Хората вървяха в различни посоки, денят беше хубав, небето синееше лазурно, слънцето хвърляше златни отблясъци върху водното огледало. Реката лъкатушеше протяжна и тъжна. Взирах се във водите й и ми се струваше, че така изтичат и дните ми. 
    Колкото и да беше абсурдно за мен, животът продължаваше, деца тичаха и се заливаха в смях, жени и мъже се разхождаха спокойни и щастливи, прегърнати, влюбени,  беше хубав светът - пъстър и красив. Макар никога да не съм смятала, че светът се върти около мен, сега ме дразнеха всички щастливи физиономии на тези здрави хора. Гневях се на съдбата си…
     Загледах се в една млада жена, която тикаше количка с бебе. Нещо ме бодна под лъжичката. Нямах и нямаше да има нищо след мен. Бях сама до днес, а сега и болна. 
    Времето изтичаше в лудешки бяг, оставаше ми много малко. Не бях стара, само на тридесет, но Бог ми е драснал  една година . 
     Очите ми запариха, стиснах ги силно, но едри капки потекоха от миглите ми. Преглътнах буцата в сухото си гърло. Наведох се, взех един камък и го запокитих в тъжната река.
     Обадих се на шефа и не отидох на работа следващите няколко дни. 
    Изключих си телефона, чупих чаши и чинии, беснях из кухнята, крещях, роптаех, тропах с юмруци в стената, плаках мълчаливо във ваната, пих всичко, което ми попадне пред очите, накъсах и раздрах картините, който стояха в ателието ми и накрая се срутих като голяма камара тухли на пода.
      Сега се събуждам. Отново тази мисъл като свредел ми пробожда мозъка и пищи пронизително в мен. 
    Направих си силно кафе, взех си чашата и излязох на верандата. Вестниците и пощата бяха разпилени пред вратата ми. Запалих си цигара и зачетох. После една мисъл ме проряза и взех решението си на мига. Имам една година!!! Все е нещо!
………………………………………………………..
 
         Тук е адът на земята. В Сомалия съм. Ад и смърт. Страната е раздирана от нестихващият конфликт между различни племенни вождове, правителството, групировки на ислямисти, местни бандити и кланове. Всичко е много сложно и тежко. Гладът, болестите и мизерията са като огромен октопод с гадни, хлъзгави пипала. Барикади, укрепления и насипи се виждат навсякъде. Това е страната на страха.
      Коли – бомби взривяват тишината. Вече няколко месеца съм доброволец в една затънтена болница в Могадишу. Мизерията е пълна. Леглата с провиснали пружини са натъпкани във всички стаи и коридори. 
         Мирише на смърт.
  Едва се разминавам с болните, препълнено е с ранени, стенещи и умиращи. Лекарствата не достигат, чакаме с трепет всяка доставка от хуманитарните организации.
„Ал Шабаб” и „Ал Кайда” атакуват непрекъснато за сваляне на правителството и съпротивата им е жестока. Много мирни жители са избити без вина. 
   Изморена съм след петнадесетчасов ден и се прибирам в бежанския лагер, който се намира близо до болницата.
   Жанет ме посреща с чаша чай на вратата. 
   -Свърши ли за днес, Джоан?
   Кимам и тътря  едва-едва крака. Жанет е доктор, тя е от  Франция и с нея поделяме стаята, в която спим, готвим и се храним, ако има нещо за ядене. Някои дни няма нищо и гладуваме.  Вземам чашата с чай и мълча. 
        Днес трябваше с линейката да отидем до едно селище в околността. Не знаехме какво ще заварим, но се надявахме да има оцелели. Пикапът пъпли по нагорещената земя. Страшна жега е. Слънцето изпепелява всичко наоколо. Аз се потя, гърдата ме боли, там където е онова проклето нещо, но аз стискам зъби и гледам напред.
       Пристигаме в селото и виждаме пепелища…Колибите са сринати, тлеещи, обикаляме и виждаме само кръв, смърт…и смърт. Всички са избити до един. Някои обезглавени, други с още шуртяща кръв, която е като червена река…На едно място виждам камара от убити. Коленича и всичко изригва от стомаха ми. Не мога да свикна с тази жестокост, макар че от няколко месеца съм тук. Треса се от безнадеждност...исках да помогна, но злото е навсякъде...
       Зад едно дърво чувам тихо хълцане. Като на коте. Две шоколадови очички ме гледат ококорено. Детенце на около пет – шест години, с рана на крачето лежи и не мърда.
    Уплашено е. Отваря уста, за да изкрещи, но аз се приближавам и с няколко арабски думи му казвам да не се плаши. Раната е дълбока, кърви обилно, но има късмет, че сме тук. Изчиствам го, превързвам го и то поемам в ръце.
      Притискам детето в обятията си. Чувам сърцето му как бие до моето и разбирам, че това  е моят син. Нося го  тичешком към линейката. Давам му вода, бърша лицето му, плача и се усмихвам едновременно. Детето ще има майка, а аз …син.
 ………………………………
    Мина повече от една година. Амир си играе в апартамента ни с конструктора. Все още е много тих и затворен. Мълчаливо се сгушва вечер при мен и стиска здраво ръката ми. 

Не ме пуска. И аз не го пускам. Държим се...

      Вече не ме е страх. 
    Жива съм... Оперирах се. 
    Здрава съм. 
    Спасени сме.
    Господ е милостив…В най-трудният за мен и за Амир момент ми даде сила, кураж и воля да продължа…Да има смисъл да се боря за живота ни…
    Разбрах, че това изпитание … изпитанието на човешкия дух е… любов.