Вън вали. Сняг. Не всичко е бяло обаче.

(а толкова исках да не виждам друг цвят...)

Гледам го. Дори го наблюдавам –

светът се променя с всяка следваща снежинка,

нежно целунала земята с лекота.

Малките късчета рай слизат при нас; посещават ни.

Искат приемственост и търсят подкрепа.

Какво намират ли? (наистина ли искаш да знаеш?)

Откриват уплаха, затвореност. Дори се сблъскват с досада.

Никой не обича снежинките. (освен може би децата)

Всеки бяга от тях, преднамерено забързва крачка,

мислейки, че ще попречи на взаимния и неизбежен допир.
(Боже, колко много грешат хората...)

А снежинките никому не вредят –

те са красотата на лятото,

създадена по зимен сценарий;

те са лъчите на слънцето,

раздробени на малки парченца,

(загубили жълтия си цвят по пътя на раздялата);

те са и морският бриз,

кристализиран едва доловимо...

не отричай – снегът е красиво явление.

А сега излез! Излез и се слей със снежинките!

Бъди част от изящество!

Бъди красивото през зимата!

Бъди очакваната радост!

Бъди нещото, което обичам!