Снежна повест 12
Произведение от няколко части « към първа част
- Здравей, Зу. – прошепна в мен. - Така разрешаваш ли да ти казвам?
Стана ми неловко от продавачката, която стоеше отстрани и може би ни чакаше да си изберем нещо. Макар, че не беше от настоятелните, дори от време на време си пишеше нещо в телефона. А Хари ме притискаше отзад. Изгоря ми всичко. „Разрешаваш ли?” Почувствах се като лейди от стара Англия. Само музиката не съвпадаше. Кубинска музика, хубав ритъм. И роклята не беше с обръчи, а широка надолу и дълга почти до глезените с разни воали и дантели, което пък ме улесняваше да извивам ханша и да се поклащам в ръцете му. Другото надолу всичко съвпадаше.
- Зу. – прошепна още веднъж. - Кажи ми.
- Ще си помисля, дали разрешавам. – отвърнах през рамо и за малко да го ухапя, защото все по настоятелно го усещах. Но в следващия момент чух, че навън закапа дъжд и се обърнах. Зад прозореца хората се разтичаха. Заваляха тежки капки. Напрашените стъкла за секунди се обляха и заплакаха щастливи. Върнах поглед на сметановата торта с ягоди, до нея торта Гараш. Зад мен Хари, така ме беше загрял, че ми натежа сутиена. Точно такава ми се ядеше. Сметанова. Едва не измърках от удоволствие.
- Сметанова паста с малини искам.Ти, какво сладко обичаш? – обърнах се към Хари. Гласът ми пресипваше и се чуваше съвсем тихо.
- Може да са толумбички с малинов пълнеж. – добави след малко.
- Една ли? – попита приближаващото се с плахи стъпки момиче. В ръката си доста застрашително държеше щипка.
- Не една, две толумбички. Също и сметанова паста с малини, кафе и торта Гараш. Цяла торта – добави като лакомо момче той, докато бавно се отлепяше от мен и следваше с крачка щипката на момичето. – Да от тази. Тортата може да я опаковате за вкъщи. Нека да ни стане лошо от сладко.
- Нали, Зу?
- Аха. – отвърнах. Гласът ми още беше пресипнал.
Момичето се засмя. Хари се почеса по главата, направи две стъпки, изглеждаше осенен от някаква идея и вдигна пръст до устните си.
- А свещички имате ли? – внезапно стовари въпроса си върху крехкото момиче, което тъкмо хващаше толумбичките, една по една и ги поставяше в бяла чинийка.
Тя вдигна сините си очи.
- Какви свещички?
- Свещички. – повтори невинно той. - За рожден ден.
- Да, но те са много видове. С числа ли, или…?
- От най-обикновените. Ето тези – посочи към пакет с разноцветни пръчици, висящи на един стелаж.
Гледах го смутена и се чудех какво точно ще празнуваме. Не ми беше казал, че е раждан през зимата. Сигурно сделката беше минала добре. Седнахме на кръглата, стъклена маса, където си бях оставила колата и докато момичето ни сервираше, забелязах, че отстрани до сладкишите беше нарисувала с малинова глазура сърца и името на заведението. А сладкарницата беше малка и почти празна. Освен нас имаше само една самотна дама отпиваща от чашата си, но тя седеше зад една колона и само нейният нос се подаваше.
Навън дъждът се изливаше обилно. В нас топлината се разливаше. Аз докосвах устните си неволно, захапвах пръст и го наблюдавах, докато ми разказваше за успешната среща. Мислех си какво още има да ни се случва. Гледах красивото му лице изцапано с малинов сироп, чудейки се къде изобщо щяхме да спим? В колата ли? Ако съдех по чашата с късо кафе, очевидно нямаше да спим и щяхме да продължим да се държим като избягали от вкъщи гимназисти. Аз с фалшива медицинска бележка от докторката. Леля Гинка я забравих. Добре, че не ми звънна. Вярно е, че беше януари, но отвътре ме гореше като ада на август. А и този глас. Неговите нежни мигли описващи вътре цветовете на радостта. Сладките целувки. Дланта му споена за моята. Пръстите преплетени едни в други, като още десет окончания за сетивност. Потръпвах. Здраво ме биеше ток отвсякъде. Високоволтов. Нямаше нужда да зареждам батериите с храна. Господарят на времето ме беше направил свой оголен проводник и единственото, което ми оставаше, беше да се моля. Да се надявам, че щом излезем навън няма да ме тресне светкавица на място. Само за роклята щеше да ме е яд. И най вече за ципа. Би ми харесало да чуя звука от плъзгането му. През това време, докато чувах плъзгането на ципа, Хари ми говореше колко съм хубава и ме галеше по бедрата през плата на роклята. Отдолу си бях намъкнала онези жартиери с чорапи, които смятах, че никога няма да сложа. Той напипваше ластиците. През замъглените си очи гледах ту потъмнелите му от желание очи, ту как навън се смрачава и измития град се покрива с блясък. Цветните чадъри летяха като пеперуди под светналите лапми. Светлините се отразяваха в неговите очи.
- Видя ли колко изоставени къщурки имаше по селата? – попита внезапно Хари.
- Да, самотни къщурки. – изстенах от възбуда и доближих устни, за да вкуся малините по неговите.
- Сериозно питам – продължи той, целуна ме и се отдръпна. – Спала ли си на такова място – с печка на дърва, килими от вълна и през прозореца да белее снежния връх на Рила?
- Не. Не съм. Само печката ми е позната. – отговорих и вече се размърдах от любопитство. - Значи все пак няма да спим в колата?
- Вярваш, че ще спим ли? – блъсна ме тъмна вълна от неговия поглед.
- Вече не знам в какво да вярвам, наистина. Пълен си с изненади, Хари. Ръцете ти ме парят. Кажи ми за къщичката.
- За къщата, да. – отнесе се за миг той. Издрънка с виличката по празната чиния от толумбички, после отпи от кафето и се загледа навън за кратко. – Когато бях малък, живеех в една подобна къща. После нашите я продадоха.
И така Хари ми разказа как след време е събрал пари и си е купил къща под рилския връх Мали Полич. Селото се казваше Смочево. Имало и много стар параклис, на който направил дарение и така до параклиса след време, благодарение и на други дарители, се издигнала Църква с красиви куполи. Енергията лекувала духа и целяла тялото.
- Къщата е като човека. - отекваше гласът му в мен, докато дъжда се удряше в стъклата, а небето все повече се стъмваше – Страшна и зловеща изглежда, ако я изоставят – самотна и на милостта на природата. Няма кой да запали огън в нея. Сърцето ѝ започва да измръзва. – Той вдигна очи към навеждащото се пред нас момиче. Беше дошла да отсервира чиниите. Хари я изчака да ги вземе, благодари и продължи въодушевен. - Но ще видиш след малко, - той, сви длани една в друга и оформи кълбо, – щом запалим печката и камъните чуят смеховете ни, очите ѝ ще светнат. Бързо ще се стопли. - ръката му отново покри моята - И тогава вече няма да е някаква изоставена самотна къща със струпан строителен материал, а ще ни пази от студ и мраз и в нея ще заживеят чувства, желания, мечти.
- Хайде, води ме. Моля те. – Оправих косата си и пригладих роклята.
Той стана и ми помогна да си облека палтото. Беше истински джентълмен. От плът и кръв. В този дух, неговото черно яке след малко ни послужи за чадър. Бях с високи боти, но нямаше начин – трябваше да се тича, защото колата се намираше не много близо да сладкарницата.
Тичахме, но колкото и да полагахме усилия, след малко се изморихме. Освен това придържаме отгоре якето, без особен успех. Станахме чисто мокри, затова го махнахме. Намалихме крачки, задъхани под голото небе и се разсмяхме. От светналите ни лица се стичаха капки дъжд. Ние го облизвахме, спирахме за малко и се целувахме. После пак тръгвахме. Срещу нас паветата на площада светеха в неони, докато сенките ни приличащи на черни риби се гмуркаха в локвите и играеха една с друга. А хората наоколо бяха случайно присъстващи статисти на зарята в нас. Заря – разпръскваща най-различни цветове с емоции, усещания и чувства. Кой можеше да знае какви цветове имаха. Затананиках си кубинската песен "Чан Чан". Няколко пъти се извъртя на диска в сладкарницата и ми се беше запаметила. Не можех да пея, но на Хари му хареса, щом ме чу. Особено, когато я затанцувах ходейки. Тогава повече му хареса. Вдигнах ръце и се залюлях. Хванах стъпката. Моят любим и той я затананика и направи няколко движения. Така с него можех да танцувам и до края на света. Чан, чан. Пеех и танцувах, без да знам смисъла на всичко това. Но вървях, не спирах и така стъпка по стъпка, се надявах, че съвсем неусетно, той сам ще се превърне в такъв.
„Лудо влюбен съм в теб. Не мога да го отрека.
Жадувам аз целувка с устни мокри,
но никой не може да ми помогне.
Хуанита и Чан Чан играят заедно на плажа.
Тя танцува… а Чан Чан възбудено я гледа. „
(следва)
https://youtu.be/o5cELP06Mik
© Силвия Илиева Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Благодаря ти, Иржи за милите думи!
-
Отново съм на линия, готова да се насладя на голяма доза удоволствие! Зная, че в музиката, в любовта, увертюрата има голямо значение- да подготви удоволствието от съществената част! Е, това правят последните части на историята ти и виждам всички са нетърпеливи...Много ми хареса сравнението на къщата с човека!..."Изоставиш ли я, страшна и зловеща изглежда, самотна!Няма кой да запали огън в нея и сърцето й започва да измръзва"...Отивам на другата част и вече съм "в крак"!
-
Добро утро, Мари! Така е. Прекрасно е. Относно въпроса, имам някаква изградена представа, само детайлите се появяват в движение. А те всъщност са ми по-интересни. С тях се занимавам по-дълго и дори понякога се отнасям прекалено, а после половината ги трия.
Благодаря ти за топлината, отношението и споделеното. ♥️🌷 -
И ти ли като мен сядаш да пишеш, без да знаеш какво ще им хрумне на героите❣️? Разбрах, че се чудиш какво ще правиш със свещичките, Силви. Но те ще ти подскажат. Бавно, изречение след изречение ще дърпат завесата и ще те потапят във вълшебния си свят. Ти ще фотографираш с думите тяхните чувства и действия и ще бъдеш един проводник между небето и земята.
Прекрасно е да твориш!❣️🍀🤗 -
Благодарности, Коце! Поздрави на морето, прослушвам го на рапанче. После то мен и така. Радвам се, че ти е харесало! Ще ги изложим(героите), както трябва, не се бой. Като сметанова торта ще ги наредим - на два етажа. Само още се чудя тия свещички защо ми бяха 🙂. Сега трябва и тях някак да закрепям към тортата. Поздрави, Коце и благодаря за усмивките.
Благодаря за любими. -
Излапах и двете части като толумбички с малинов пълнеж
,чакам си сметановата торта Силве.Поздрав от моренцето. -
Благодаря ти много, Роси. 🙂
-
Всеки път става все по- горещо и нажежено. Сякаш пишеш с нагорещен жезъл. Поздравления, Силве!
-
Благодаря ти, Зиги. Радваш ме много.
-
Супер, че има още една част толкова скоро! Потапяш ме в света на героите ти... браво, Силве! Много ми хареса! Нямам търпение за къщичката... и какво ще стане там! 😊 А като знам как хубаво описваш и как живо си представям сцените... 😊😊
-
Ето ме, 🥰.
Благодаря ти, скъпа Жени. Чест е за мен, че си тук и ми засаждаш светлите си думи. 🌷🌷🌷
Мини, радост е да те видя всеки път. Благодаря ти за подкрепата. 🌷🌈
Така хубаво и кратко си го написал, Петре, наистина добре звучи, благодаря ти!
Леле, Скити, колко по-гореща, не ме бива много в страстните сцени, даже съм скарана с тях. Взех за се плаша 🥰 , ако съвсем превъртат. Малко по-витално ги усещам нещата. Пък и ме е страх да ги пусна да се вихрят. Ще изпочупят горката къщичка. Благодаря ти от сърце за хубавите думи и подкрепата🌺!
Иринке, щом и ти си загряла, значи бива - добре съм се яхнала на вълната. Ако само ги опръска, а не ги потопи, ще си е подарък от живота. Да, роклите тежат понякога. Благодаря ти много 🙂. 🌺 -
Всяка хубава рокля се облича, за да бъде...разкъсана
Страхотно
приключение. И аз загрях -
Страхотен разказвач си! Нямам думи за всичките усещания, които успяваш да ми придадеш!
Поздравявам те, Силви! Очаквам още по- гореща част! -
Отново браво за написаното,...и нека дъждът да си вали и да е студено, важното е в душите им да е пролет.Очаквам продължението в самотната къщичка с мирис на огън....
-
Тази част е толкова гореща и сладостна, че ми се прияде торта, държиш в напрежение, хайде , давай другата част!
-
Истинско удоволствие бе да съм част от твоя свят, Силви... Забележителен автор си!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
Светнаха ми очите от кеф...