Снежна повест 5
Произведение от няколко части « към първа част
(от 4-та част)
И сега тези импулси блещукаха в очите ми безмълвни, но толкова ясно мълвяха, че се отразиха в неговите, пламнаха и той прошепна:
- Искам да спра времето.
- Спри го. – прошепнах и си го пожелах.
За миг то наистина спря. Стояхме прави пред пейката. Целувката му дойде изненадващо, като потвърждение, че всъщност безвремието е страх от нещо, което не знаем как да обуздаем. Топлите му устни се впиха в моите измръзнали, очите ми също бяха измръзнали и когато ги затворих, усетих че не искам да плача, но сълзите потекоха. Сладкото и горчивото се смесиха и зад клепачите ми избухнаха вселени. Сякаш едновременно бях и не бях. Опивах се от топлината му, ушите ми спряха да чуват мислите, ударите на сърцето замряха, като в дълбок сън, замотах главата. Къде се озовах? Дали пропадах в неговия космос, или просто разменяхме импулси, потръпвайки, като малки луковици, показали се от земята, усетили ласката на стопените снежинки – нямах и не исках да имам представа. Не ме интересуваше и носът, който може би, от дългото целуване имаше вероятност да е загубил опора и да е паднал някъде в краката ми. Събудих се пламтяща и ми се прииска да се хвърлим в снега и да се овъргаляме. Малко се притесних – не за това че пламнах, а за това че когато отворих очи, времето се върна. Той ме погледна, каза нещо, което чух забавено и ме целуна пак, но този път сякаш, за да ми помогне да осъзная, че може би така той усеща щастието. Дори шумът на града беше спрял, но за съвсем малко. Тогава нещо ме накара да отлепя устни от неговите. Погледнах през рамото му и видях как в хилядите отблясъци наоколо се отмерват секундите, рикошират и се сливат с ударите на сърцата ни. Стори ме се, че времето спира ход за по-дълго, само за хора, които умеят да се наслаждават на настоящето, които забравят за неговото съществуване, когато са щастливи и се отдават. А за човек, който е свикнал да анализира движението, да противопоставя реалност и нереалност през призми на снежни човеци, да събира минало и сегашно и да живее в бъдещето, миговете, в които е свободен и щастлив – намаляват.
- Не успя да го спреш съвсем, Италианецо. – казах, докато отлепях ръцете му от кръста си, вярвайки, че все още мога да си възвърна самообладанието.
- Защо ме наричаш така, а? – попита и ме притисна нежно към себе си. - Нали ти казах, че се казвам Харалампи. – после ме целуна - Можеш да ми казваш: Хари.
- Ммм – измърках. – Замайваш ме като Сицилианско вино, затова. А Хари ми идва прекалено харизматично.
Разсмя се. Имаше красива усмивка, но беше по скоро нервен смях. И аз се засмях. Нещо като дим от току-що потушен пламък. И някакви синкави страхове се прокрадваха в отблясъците на очите му. Почувствах го уязвим, като след сеизмична активност, той се отразяваше в мен и можеше да го види. Или може би аз изглеждах така и се опитвах да се опровергая, настанявайки се в образа на опасна съблазнителка. Замотах се от виното, седнах на пейката и се хванах да му разказвам тъпи истории, свързани с готварските ми опити. Не че бяха смешни, но той се смееше, а смехът му този път беше чист, като птича мелодия. Изпитвах желание да я чувам отново и отново. Отплеснах се в приказки, после и той ми спомена някакви етюди от живота си. Изглеждаше не много повече живял от мен, но със сигурност повече умеещ да се наслаждава на мига. Много глупаво, но си спомням си, че докато отместваше ръката си от кръста ми, за да жестикулира с нея, на мен ми ставаше студено и изпитвах страх, че повече няма да я върне на същото място. Той скицираше историите набързо, в различни парчета от пъзел. Те политаха, преминаваха през косите ми, както лъхва аромат от топъл, пролетен повей, а вечерта, когато се прибрах, си ги спомнях откъслечно, опитвайки се да ги сглобя в една картина, използвайки останалата киша от мозъка си, но не успявах.
И както бухват къдриците на лозата през лятото, за да зърнат синьото в небето, може би така и ние, двамата в онази зимна вечер, видяхме светещото прозорче в душите си и тръгнахме в тъмното, без да знаем какво ще намерим зад него. Беше тих поход. Безмълвен. Чувахме проходилите си крака, шума от скърцащия сняг и се любувахме на блесналите съкровища посипали земята. Но пътя изглежда щеше да е дълъг, защото ние почти не се познавахме, а квартирата в която живеех, се намираше в съседния вход, съвсем наблизо. Вероятно, между всичко това се таеше и причината, заради която се разбрахме да се видим на следващия ден и да се разходим в гората.
Така в онази вечер, аз се прибрах вкъщи и си легнах, осъзнавайки, че има опасност да развия зависимост към мъж. И какво всъщност, чувствах? Защо точно към него, като през ръцете ми на ден минаваха толкова мъже? Защо ми се появи пред погледа? Някакво си влюбване, което и друг път се е случвало, но беше приключило със счупен прозорец, вероятно изплашено от собственото си отражение. Защото падах подвластна на чувства, които не можех да владея, а после идваше на помощ съпротивата. Доколкото се познавах, това щеше да завърши по сходен начин. Нищо ново под слънцето, Зюмбюлке. Вярвай на времето, на сезоните, свиркай си и ще видиш, че пак така ще стане. Ако пък не, трябва един петел да заколиш, ама по тлъстичък, да се запомни. Еее, едно време… какви петли имаше! Пък какви кокошки! Какви яйца! Сега като казах яйца, се намерих пред огледалото в банята в деня на срещата. За случая, рано сутринта си бях чукнала два жълтъка на главата, а зъбите ги мих с три вида паста. Една против зъбен камък, друга за избелване и трета – за стягане на венците. Къпах се два часа, изтърках лошите спомени, пречистих се от лоши мисли, свалих всичко, дори козината по ръцете. Мустака го оставих. Ех, суета, безгранична! Него съм решила да го пазя до петдесет годишнината си – целомъдрен. На 40-ет, нали не се празнува юбилей. Намазах се с крем с аромат на манго, намигнах си в огледалото на коридора (рамката му е черна), като от току-що оживило се лице на некролог и изхвърчах. Преди това, обаче, се облякох, все едно щях да ходя не на разходка, а на поход в планината. Зимна, червена шуба, дебел клин, ботуши, шапка и шал.
Пук – пук – пук. Газирах се като шампанско, докато стигна до мястото, където трябваше да ме чака. Плъзгах се по утъпканите пътеки. Земята изглеждаше толкова красива през януари, хората толкова нещастни, а аз се чувствах някак неестествено замаяна от движението, от въртенето на земята, сякаш някой друг ме местеше и нямах контрол върху себе си. Очите се спираха на най-чудновати гледки, прекрояваха ги по свой начин и те оживяваха. Между стърчащите, голи клони на дърветата, виждах как галопират бели коне из небето. Впрегнати те развяваха гриви, а той стоеше отпред в каретата, като същински господар на Времето, облечен в шуба, с ушанка на главата и отпиваше ром от бутилка. Аз къде бях, къде? - Може би, ето сега, той ще разцепи въздуха с вик, ще дръпне поводите, конете ще спрат, до мен и той ще ми подаде ръка, за да се кача. Пуф! Балонът се спука! Нямаше ме. А той препускаше напред, разцепвайки на парчета теорията ми, в която всяко нещо в природата е взаимносвързано, обяснимо и логично. Дори и срещата с него. С владетеля на времето.
(следва)
© Силвия Илиева Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Смея се с глас!
-
Марко, ти току-що ме изпревари 😂 💘. Умирам от смях. Даже не ми е хрумвало. Хумористичен - силно казано. Твоето чувство за хумор е в пъти по-добро от моето, така че да кажем, че е опит за надсмиване над един житейски отрязък. Благодаря ти, че ме разведри. Половината я написах снощи, ще гледам да я кача скоро. Поздрави най-сърдечни и усмихнат ден!
-
Много красиво е описана любовната закачка !
Отбелязала си разказа като хумористичен.
Ако на края Зюмбюлка се окаже мъж, ще ми разбиеш сърцето.
Поздрави ! -
Вие сте страхотни, благодаря Ви от сърце, Доче и Роси!
-
" Газирах се като шампанско ", " уязвим, като след сеизмична активност..",
" киша от мозъка си " Страхотни сравнения, Силве! Наистина е поезия в проза! -
"Те политаха, преминаваха през косите ми, както лъхва аромат от топъл, пролетен повей, а вечерта, когато се прибрах, си ги спомнях откъслечно, опитвайки се да ги сглобя в една картина, "
Художница дизайнер на вътрешно мисловно оформление... Красота! -
Така е, Коце. Дори две наум. Добре че ми напомни. В следващата част ще мине кръстосан разпит Зюмбюла. Трябва да е повест, подкарах го направо като роман, а и тия целувки ми изядоха важни детайли. Взех да се притеснявам как ще събера всичко в един сезон. Благодаря ти много! Хубав ден!
-
Силвия и аз прочетох,и защо все ми е в акъла,че Харалампи трябва да си има едно наум с Зюмбюла,нали все пак е телячка в мъжката баня
.Поздрав. -
Краси, предполагам че е взел чували за пързаляне, понеже отиваме на разходка в гората.
Танче 🌈.
Иржи ♥️.
Сега ще ги сменя, Влади.
Благодаря Ви! -
Да можеше да се спре и летоброенето на хората....Но за хубавите моменти поне зависи от тях самите това спиране!Затова и ти така сладкодумно го описваш, Силве!! И ти и читателя да се наслади достатъчно...
-
Любов, любов...
-
Хрус-хрус-хрус, Зюмбюлке - дано Харалампи освен бутилката ром е донесъл и букет от балони. Твоите герои живеят пълноценен вътрешен свят... в който "безвремието е страх от нещо, което не знаем как да обуздаем.. "
-
Добро утро, колко е хубаво, че сте тук.
Мари, радвам се, че ти харесва и следиш. Благодаря ти за вдъхновените думи, озаряват ме!🥀
Светле 🥀, благодаря!
Стойчо, разби ме.В разказите човек може да е всякакъв, не ми вярвай много, понеже и аз не си вярвам. Иначе, намиг ; ) още веднъж!
И дай Боже, повече душа за поезията в живота. Благодаря ти много, за споделеното!
Миночка, благодаря ти за сърдечните думи 🥀!
Хубава неделя, приятели! -
Толкова сърдечни чувства си изляла във всеки ред, че оставят отглас в прочелия това продължение! Харесва ми!
-
Поезия в проза!Ех,ако може прозата да е все поезия...
Силвия, така пише влюбена жена!
Оригинални метафори (ах,какви мъже и жени имаше,какви яйца!Не цитирам точно, но какво пък:направо ме закова!).
И сравнения, които са рядко олицетворение на самоирония ("като събуден некролог в черната рамка на огледалото...)
Специални поздрави! -
Страхотно, Силве!!
-
Изградила си чудесен стил на развитие на разказа и този психологически поглед много му отива. Харесвам упоетизираната проза, истински ме докосва подобен микс! Браво, Силви!👏 Прекрасна си!💟💋💖
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
