(от 4-та част)
И сега тези импулси блещукаха в очите ми безмълвни, но толкова ясно мълвяха, че се отразиха в неговите, пламнаха и той прошепна:
- Искам да спра времето.
- Спри го. – прошепнах и си го пожелах.
За миг то наистина спря. Стояхме прави пред пейката. Целувката му дойде изненадващо, като потвърждение, че всъщност безвремието е страх от нещо, което не знаем как да обуздаем. Топлите му устни се впиха в моите измръзнали, очите ми също бяха измръзнали и когато ги затворих, усетих че не искам да плача, но сълзите потекоха. Сладкото и горчивото се смесиха и зад клепачите ми избухнаха вселени. Сякаш едновременно бях и не бях. Опивах се от топлината му, ушите ми спряха да чуват мислите, ударите на сърцето замряха, като в дълбок сън, замотах главата. Къде се озовах? Дали пропадах в неговия космос, или просто разменяхме импулси, потръпвайки, като малки луковици, показали се от земята, усетили ласката на стопените снежинки – нямах и не исках да имам представа. Не ме интересуваше и носът ...