Едри пухкави снежинки затрупваха площада. Клоните на дърветата пропукваха под тежестта на снега. Всичко беше побеляло… също като в коледна приказка. И наистина – Коледа беше. Навсякъде по витрините имаше елхички и шарени гирлянди. Къщите бяха украсени със светлини, а комините пушеха. Всичко това създаваше едно усещане за уют и топлота. Празник беше все пак! Рождеството трябваше да носи радост в душата на човека. Но дали наистина беше така? По улиците сновяха хора, увити в топлите си дрехи. Всеки бързаше за някъде, без да се спира пред подмамващите го витрини. Рядко се чуваше при срещата на двама души да се поздравят с дошлия вече светъл празник. Като че ли хората бяха забравили да празнуват. Делничните несгоди и затруднения бяха изпарили желанието им за радост и веселие.
Невена беше една от онези, които в този момент щъкаше с угрижено лице по площада. Тя се бе запътила към храма. Имаше пари точно колкото да запали две свещици. Тя беше млада вдовица и едва свързваше двата края. А най-лошото бе, че болестите я бяха нападнали, а тя нямаше пари за лекарства. Решила бе да запали свещ за здраве, та дано оздравее. Веднъж сполети ли те нещастие, трудно можеш да се отървеш от него, особено,  ако си беден. Невена се хващаше на работа тук и там, от време на време, за да изкара препитанието си. След ранната кончина на съпруга й, тя бе изпаднала в безизходно положение.
Младата жена държеше в дясната си ръка няколко монети, които Бог знае как бе събрала. Беше се увила в един опърпан шал, който едва ли вършеше някаква работа. Градът беше неприветлив, студен, отблъскващ. Въпреки сравнително богатата коледна украса, бедните хора не се чувстваха уютно тук. На входа на църквата Невена видя една старица. Тя беше цветарка. Старата жена бе облечена в продупчено зеленаво палто, нямаше ръкавици, а на главата си бе сложила плетена зелена забрадка. Зъбите й тракаха от студ, очите й бяха пълни със сълзи, а в голите си старчески ръце държеше три букетчета със замръзнали от студа цветя. Хлипайки, старата цветарка рече:
- Вземи, баби. Да сложиш на иконата на Майката Божия! Да ти помага! На тебе и на семейството ти!
Невена я погледна, съжали я, но не знаеше какво може да направи. Видът на старицата беше окаян. На младата жена й се прииска да помогне, но какво би могла да даде? Погледна в дланта си и видя, че има всичко на всичко четиридесет стотинки – колкото за две свещи.
- Съжалявам, бабо, но нямам пари – рече младата жена.
Цветарката обаче настояваше. Избра най-хубавото букетче и го подаде на Невена:
- Вземи, чедо. Моля ти се. Аз искам само да припечеля колкото да се наям. Моля ти се!
При тази покъртителна молба Невена се смили над старицата и реши да й даде двайсет стотинки за букетчето, а с останалите пари да купи една свещичка.
- Ето, бабо. Само толкова мога да ти дам. Много съм болна и искам да запаля свещ за здраве.
Старата цветарка, като видя само двадесет стотинки, реши да не продава букетчето. Все пак можеше да дойде друг богомолец, който да й даде поне левче.
Невена протегна ръката, с която държеше двайсетте, но цветарката я отблъсна.
- Не ти искам парите! Аз с толкова нищо не мога да си купя. То е ясно, че ще мра, ами дано Господ по-рано да ме прибере, че да не се тормозя повече.
Невена усети враждебния тон у старицата и се отдръпна. “Неблагодарна жена, помисли си тя. Щом е така, няма да й купя мижавото букетче.” Без да казва нищо, тя влезе в храма и запали две свещи за здраве. Помоли се на Бог и на Дева Мария да оздравее и наистина повярва, че само те могат да й помогнат. Когато се насочи към изхода обаче, тя се сети за онази неблагодарна цветарка. Вече изпитваше презрение към нея. Как беше възможно да е толкова пресметлива! Но в следващия миг тя си спомни сълзите в очите й. Може би тази стара жена не беше виновна за грубата си постъпка. Може би обстоятелствата я бяха принудили да търси по-голяма печалба. Все пак двайсет стотинки не бяха никакви пари. В този град и една вафла не би могла да си купи с тях.
Така че Невена започна да чувства съжаление към бедната цветарка. Щом бе стигнала до там – да проси пред храма, предлагайки цветя – значи тази жена наистина бе в ужасно състояние. Сигурно бе сама – нямаше семейство у дома си. А дали изобщо имаше дом? Тези мисли минаваха през главата на Невена, докато излизаше от Божия храм. На изхода тя срещна отново насълзения поглед на старицата. Този път в него се четеше и отчаяние. Пресметливостта й бе изчезнала... Сега цветарката осъзнаваше, че денят си отива, а тя не е спечелила дори и стотинка. Тогава тя се обърна отново към Невена:
- Моля ти се, баби! – ревеше цветарката. – Вземи едно букетче! Моля ти се!
Тогава Невена се спря и рече:
- Преди малко, когато исках да взема цвете, ти ми каза, че не го продаваш за двайсет стотинки. Сега и толкова нямам вече!
После я подмина, но покъртителният плач, който чу зад гърба си, я накара да спре. За миг тя се сети за майка си, която бе починала преди няколко години. Тя също продаваше цветя и в една студена януарска нощ бе умряла от студ на улицата също като куче. Затова Невена реши да направи нещо и да се смили над бедната цветарка. Само Бог знаеше още колко живот й остава. Болестта й наистина бе сериозна. А домът й не й предлагаше кой знае каква топлина. И все пак...
След минута по площада пред храма преминаха две женски фигури – едната жена носеше три букетчета с цветя, а другата носеше в себе си надеждата, че ще оздравее. И двете жени се бяха насочили към едно – избавлението от мъките на тоя свят…