Телевизорът беше марка „Опера” – старинен предмет, който повече приличаше на шкаф, отколкото на приемник. Той може и да е бил някога приемник, но отдавна не функционираше като такъв. Върху него, внимателно поставена в средата върху дантелена покривка, стоеше саксия със свежо цвете, което бабата редовно поливаше; в паничката под саксията понякога се образуваше езерце. Когато езерцето се препълваше, малка вадичка се стичаше по илюминатора на операта.

     – Брей, пак протече тоя телевизор! – кахъреше се бабата. – Винаги го прави, щом освежавам цветето. Ще вземе да изсъхне покрай него. Нека си сълзи, хак да му е. И без това не работи.

     Тя държеше цветето да е винаги свежо, защото по това време на зимата трудно се намира живи цветя на прилична цена. Беше януари, а за нея домът без цветя не беше баш дом. Без опера може, без цветя – не.

     Всъщност операта служеше и за други цели. Когато приключваха с обяда или вечерята, слагаха върху него мръсните чинии. После ги отнасяха набързо в съседната стая – в кухнята, където беше чешмата с коритото под нея. Там беше студено и трябваше да бързат, за да не влезе студен въздух в единствената стая, където бумтеше печка.

     – Няма ли да го оправите тоя телевизор най-после, бе бабо? – питаше отчаяно внучето, въпреки че знаеше отговора. – По това време дават детско.

     – Питай дядо ти. – Бабата лежеше и гледаше в тавана. Крушката едва мъждукаше.

     – Той спи. – Внучето играеше самò на „Не се сърди човече” и ставаше все по-сърдито, защото навън се стъмни, току-що бяха вечеряли и очакваше да го накарат да си легне.

     – Утре го попитай тогава.

     – Ами аз всеки ден го питам, бабо. И той ми казва, че ти я мокриш този опера и тя никога няма да се оправи вече. Изгнила е.

     – Изгнила му е главата на дядо ти. Мързи го да го занесе на ремонт. Нищо му няма на телевизора – виж само как добре изглежда с дантелките отгоре и с прекрасната орхидея! – Бабата посочи шкафа-приемник с нескрита възхида.

     Внучето въздъхна и неохотно се насочи към кревата. Нямаше смисъл да чака да го подканват.

     Преди да заспи, се замисли колко хубави приказки е пропуснал през времето, докато този стар телевизор не работеше. Всеки ден от десет до единайсет преди обед и от осем без петнайсет до осем вечерта даваха детски предавания. Най-много харесваше анимациите. В тях винаги се случваше нещо супер интересно. Животните говореха, а хората бяха все такива благи, добри, разумни. Хубав беше беше светът в операта – много по-интересен от скучното ежедневие в зимната къща на баба и дядо. Добре, че отсреща живееше Васето – неговата братовчедка. С нея си играеше през деня и така минаваше времето. Но сега нали беше студено, караха ги да се прибират съвсем рано и игрите изобщо не вървяха.

     На сутринта изпълзя до нарисуваното със зимни цветя стъкло на прозореца, потри с показалеца и погледна с едно око като през далекоглед. Видя, че е натрупал дебел сняг. Беше много весело някак – всичко навън. Снежинките си играеха една с друга във въздуха, небето уж сиво, но някак празнично сипеше отгоре щедрата си благодат и джанката в края на градината дори изглеждаше щастлива, нищо че лете старостта ѝ личеше и дядото казваше, че вече едва връзва.

     Закуси набързо попара с липов чай, облече се, показа на баба си, че е взел шапката, за да не хукне да го догонва – така ставаше винаги, и изтича да извика Васето да поиграят.

     И Васето беше станала току-що.

     – На какво ще играем днес? – попита тя. – Навсякъде е натрупало. Най-добре щеше да е да се попързаляме, но нали счупихме шейната.

     Дядото на Васето беше обещал да я поправи, но чакаше отнякъде да му докарат метална лайсна или нещо такова, защото старата се беше изкривила.

     – Докато дядо ти я оправи, зимата ще свърши – ядоса се момчето. – Хайде поне да опитаме с найлон. И другите го правят.

     Отидоха на пързалката, но там още нямаше никого. Носеха със себе си тънък найлон и опитаха да се хързулнат по нанадолнището с него. Не успяха. Снегът беше мек и те просто потънаха в него.

     – Днес не ни върви – призна Васето. – Сега ще дойдат другите и ще ни се подиграват, че нямаме шейна. По-добре да се прибираме.

     – Да, така е. Поне телевизорът ни да работеше.

     – Вие поне имате телевизор – едва не се разплака Васето. – Ние и това нямаме.

     – То нашето не е точно телевизор. Дядо го нарича опера. А за баба е поставка за цветя. Представяш ли колко детски сме пропуснали? Аз често си мисля за това вечер.

     Стигнаха до къщата, прибраха найлона и се загледаха в белотата на снега в градинката. Черните клони на старата джанка, които през лятото изглеждаха кафяви и приютяваха безброй птички, сега бяха облечени в бели ризи, провиснали надолу като изпрани чаршафи. Снегът беше спрял и горния му слой проблясваше от игривите лъчи на зимното слънце, надничащо зад завесите на сивите облаци – безброй светлинки в различни цветове ту святкаха, ту гаснеха.

     Двете деца мълчаха. Гледаха красотата и общуваха по някакъв техен си начин, без да говорят. По едно време момчето въздъхна и дяволито каза:

     – Приготви се, Васе! На три! – И изброи: – Едно, две...

     На три двамата се засилиха и заедно скочиха в снега. Крещяха, замеряха се с топки, а когато се поуспокоиха, започнаха да търкалят първото кълбо от тялото на снежен човек. Той щеше да пази къщата чак до пролетта.

     През две мънички размразени очи в обледения прозорец на старата къща – като през монокли, бабата и дядото наблюдаваха децата и благославяха, шепнеха нещо. На печката кръчкаше кисело зеле.