СОБСТВЕН ИЗБОР
Паркът беше слабо осветен, но това не му пречеше да се движи бързо. Знаеше мястото наизуст, а и лунната светлина му помагаше да се ориентира безпогрешно. От десет години насам това беше неговият дом. Той доста се различаваше от предишното му жилище в тихия квартал, предназначен за хората от средната класа, но това не го притесняваше. Беше изгубил много по-важни неща в живота си, та да се притеснява за някаква си къща. Беше изгубил семейството си, работата си, приятелите му се бяха отдръпнали от него, като че ли беше прокажен. Сега беше сам, делеше една, изоставена от градинарите, барака в парка с още двама несретници и единствената грижа, която имаше, беше намирането на прехрана за деня. Съквартирантите му бяха свестни хора, нещо рядко срещано при тази социална група, заедно деляха всичко, което имаха, дребни суми пари, храна, цигари, някоя бутилка евтина водка и каквото там им попадне.
Преди десет години той беше уважаван член на обществото, човек със солидна професия, работещ за солидна фирма. Семейството му беше за пример, беше уважаван съсед и колега. Тогава настъпи сривът, който той не можа да предотврати. Без видима причина изгуби интерес към всичко, отначало към работата си, после към семейството и към всичко, за което се беше борил през годините. Спря да ходи на работа, отначало криеше това от жена си, излизаше сутрин и кръстосваше града, докато дойде края на работния ден. Понякога сядаше в някое кафене, където бавно убиваше няколко часа, друг път ходеше в киното и гледаше филми, но най често идваше в парка, седеше на някоя пейка и с часове не правеше нищо, просто седеше и зяпаше.
Когато го уволниха от работа, той не беше нито изненадан, нито озадачен. Прие го с облекчение, сякаш голямо тегло свалиха от раменете му, дори не събра вещите от бюрото си. Когато вноските по къщата започнаха да стават непосилни, той продаде лъскавия си мерцедес и успя да погаси това, което беше останало. Взе със себе си само малко дрехи и замина, без да се обади на никого. Знаеше къде иска да бъде и отиде точно там, в парка, където беше прекарал последните няколко месеца, седна на една пейка, запали цигара и се чувстваше щастлив.
Така вече десет години той живееше живота си такъв, какъвто искаше да бъде, прост и спокоен, нещо, което преди му беше невъзможно. Беше направил собствения си избор и не съжаляваше.
© Светлин Todos los derechos reservados