Глава четиридесет и четвърта

      Парижката опера е основана през 1669 година от Крал Людвик 14-ти. Дворецът Гарние, както е името на сградата,  опира  в дъното на   Boulevard de l ‘Opera.  Тази изключително красива и импозантна сграда носи името на своя създател, архитект  Шарл Гарние, чийто проект спечелва първо място в конкурса, обявен за  построяването на сграда за Парижката опера.  По идея на Император Наполен III  и Префекта на Париж Жорж-Ежен Осман се провежда  програма за  генерална реконструкция на центъра на френската столица. Построяването на  Двореца Гарние е част от тази програма.  А за удобство на Императора се прокарва и булевард Опера, който свързва императорския дворец с новата сграда на  Операта. До 1990 година, когато се открива  втората сграда на Парижката опера на площад Бастилия,  дворецът  Гарние се нарича просто Национална Опера. След тази дата тя става известна като Опера Гарние.

Както много театри, Националната опера нямаше спектакли в понеделник. Това беше причината  господин Жорж Клутие да поведе Симеон към Операта. Беше уредил среща с  Жан-Луи Мартиноти, новият директор на тази вековна музикална институция. Часът беше точно 11 преди обяд, когато те влязоха в кабинета на  Мартиноти, въведени от секретарката. След като представи на Симон  директора на Операта,  последният веднага предложи да отидат в репетиционната и да чуят Симон. Разговора щяха да проведат след прослушването. Репетиращите актьори прекъснаха репетицията при появата на тримата новодошли. По погледите и държанието им личеше, че не обичаха особено новия  си директор.

Сам режисьор-постановчик, Мартинети каза на корепетиторката да акомпанира на Симон. Началото на арията не прозвуча много убедително, но след секунди Симон влезе във обичайната си форма и щурмува финала на арията с темп и глас, който стана причина присъстващите актьори да го аплодират съвсем спонтанно. Мартинети благодари на корепетиторката, пожела успешна репетиция на актьорите и тримата се върнаха в кабинета му.

Седнаха, секретарката донесе три кафета и в кабинета настъпи неловко мълчание. Симеон трепереше от вълнение. Вярно, актьорите бяха изразили одобрението си, но назначаването щеше да стане от Мартиноти.  И това мълчание го притесняваше.  Той отпи от кафето, постави чашката на масата  и обръщайки се към Клутие, каза:

- Жорж, за този сезон ще го наемем. Както знаеш, Ескамилио  ми трябва още утре. Искам да подновим целия репертоар на театъра. Трябва да го разнообразим с по-съвременни опери, стига тази класика. Тя е втръснала както на публиката, така и на актьорите, въпреки че те яростно се съпротивляват. Няма да крия от теб,  стари приятелю, някои се опитват даже да ме бойкотират и ще се наложи да се разделим с някои от тях в края на сезона. Бих могъл да предложа пет годишен ангажимент на протежето ти, но при условие, че ще приеме роли в новите постановки. Казвам го, защото, доколкото разбирам, и той е пял само в старите класически опери.

Симеон беше готов да даде веднага съгласието си, но Жорж Клутие не беше вчерашен и го спря с почти невидим жест.

- Жан-Луи, благодаря ти за откровеността, действително с теб се знаем от много години, но ми позволи и аз да се възползвам от откровеността. Като чужденец, положението на Симон е деликатно и не би трябвало колегите му да се настроят срещу него още от първия ден. Не е в интереса и на всички ни. Затова нека подпишем за двата сезона на “Кармен”, може да ти потрябва и за някоя друга роля от “класиците”. А след като нещата се успокоят, аз лично ще ти осигуря Симон за новите ти хрумвания. 

Хитрата усмивка на Жорж гарантираше успеха на предложението и Симеон се успокои. Беше готов да играе даже в миманса, само и само да стане част от екипа на един от най-прочутите оперни театри в света.

Още на следващия ден Симеон започваше репетициите със състава на Парижката Гранд Опера. Този път късметът му беше проработил, и то много.

Мария ликуваше. Проблемите им се бяха стопили с магическа пръчица. Жорж Клутие беше добрата фея. Поканиха го на вечеря. Мария направи баница със сирене и сръбска скара. Поляха я с “лозовица”, която толкова се понрави на Жорж, че се наложи да му поръчат такси. Категорично отказа да остане да нощува у тях.

Заредиха се репетиции, спектакли и пак репетиции. Симеон  се държеше приятелски с всички, избягваше да взима отношение при дискусиите за новите  идеи на Директора. Когато много го притискаха, се измъкваше с  факта, че беше назначен временно като заместник.

В началото на сезон 1987/1988 му дадоха да дублира един италианец. Ставаше въпрос за ролята на Жером в “Травиата”. В  “Опера Комик” тази опера не беше играна и Симеон трябваше да репетира много упорито ролята си. Тя не беше голяма, но беше прекалено добре позната, бяха я пели много световно известни певци, а и двете основни арии се знаеха даже от гардеробиерките, шивачките и сценичните работници на театъра. Отговорността беше голяма. 

Премиерата на “Травиата” мина блестящо. Марио Франкини пя великолепно и публиката го аплодира дълго. Такъв Жером парижката публика отдавна не беше слушала. А и сценичната му игра беше безупречна.  Симеон го гледаше и се радваше, че не е на неговото място. Честно си признаваше, че не би се справил така добре с тази роля. Но дяволът си няма работа и  последната седмица на Ноември се оказа фатална, както за Марио, така и за Симеон. Италианецът легна с висока температура и гнойна ангина, а през първата седмица на декември имаше спектакъл. Налагаше се Симеон да излезе на сцената. Друг изход нямаше. Не можеха да отложат спектакъла. Всички билети бяха продадени седмици напред, а и Коледните спектакли започваха.

Симеон имаше прекрасна фигура, висок, с широки рамене и тесен таз, черните му къдрави коси имаха нужда само от малко пудра над слепоочията, за да се получи образът на Жером. Без даже да пее, Симеон запълваше сцената. Но все пак “Травиата” беше една от най-известните опери на Верди и публиката искаше да чуе  музиката и ариите. Това не беше състезание на културисти. Малко преди да излезе на сцената, до него се доближи Жорж Клутие, измъкна от вътрешния джоб на сакото си малка плоска бутилка и я подаде на Симеон. Направи му знак да глътне няколко по-големи капки от кехлибарената течност за кураж. Оказа се хубав френски коняк.  Симеон още не беше преглътнал коняка, когато испициентът му направи знак за готовност. След секунди трябваше да излезе на сцената. Краката му бяха натежали като оловни. Сякаш бяха парализирани, имаше чувството, че не е способен да направи една крачка на тази огромна сцена, която между впрочем вече познаваше добре. Наложи се помощник режисьорът да се намеси и го изблъска на сцената. За щастие гафът не беше забелязан от публиката. Ролята му позволяваше кратка пауза, през което време оркестърът свиреше интродукцията на неговата ария. Диригентът го погледна, замахна с палката към него и Симеон запя. Кадифеният му баритон изпълни залата. Имаше много мощен глас. Спокойно  би могъл да пее и без микрофони.  Когато се върна зад кулисите, всички го посрещнаха с вдигнати палци.  След сцената с Виолета цялата публика го аплодираше станала на крака. Симеон никога не беше имал такъв успех. Това му даде нов импулс и до края на спектакъла беше блестящ. Заедно с него ликуваше и Жорж. След Ескамилио и Жером, Симеон можеше да поиска каквото си пожелае от ръководството на Парижката национална Опера. Как би искал отнякъде да го види и чуе Мария. Ложата на Графиня  Мари-Клер де Монморанси също беше празна тази вечер.

Самолетът от Богота кацна на летище “Орли”. Връзката със София беше едва след 5 часа, в 16 часа парижко време. Елегантна пътничка с палто от визон и тъмни очила по последната модна линия се насочи уверено към  зоната на транзитните пътници. В ръцете си имаше куфарче тип “Стюардеса” и елегантна дамска  чанта “Прада” в цвета на визона. Беше обута в обувки с тънки токове не по-високи от пет сантиметра. Копринените  чорапогащи   бяха опънати като струна и се сливаха с цвета на палтото.  Вървеше със самочувствието на кралска особа, завръщаща се от изгнание.

Навярно  читателите са познали в тази елегантна самоуверена пътничка художничката Зора Гогова. Тя  за пореден път беше напуснала съпруга си и се завръщаше в България. След злополучната среща с английския поданик Джордж Блакбъри, българката се беше опитала да възстанови финансовото си равновесие, за сметка на колумбийския си съпруг, но не беше ù се удалo. Поредният развод  не беше повлиял на самочувствието ù. Елегантна повече от всякога, Зора се насочи към ресторанта за ВИП гости, показа дипломатическия си паспорт и  веднага беше настанена на една от масите край прозорците на огромната тераса, гледаща към пистите. Поръча дузина стриди и половин литрова бутилка бяло вино от Лангедок, реколта 1980 година. Беше едно от най-добрите вина на селекцията.

След по-малко от 10 минути сервитьорът донесе поръчката и пожела добър апетит на изисканата чужденка, която говореше с акцент всичките езици, които ползваше по малко.

Както личеше по розовия им цвят, стридите не само бяха много едри, но и съвсем пресни. Филия черен хляб, намазан с малко масло,  стриди и няколко капки  пресен лимонов сок, бяха великолепно мезе за това добре изстудено вино с дъх на южни плодове и мускус. Явно Зора изпитваше изключително удоволствие  от тази  необичайна за този час  закуска.  Тя беше пътувала цяла нощ и  часовата разлика  оправдаваше избора ù. След стридите, крехък говежди  стек със зелен мадагаскарски пипер, гарниран с хрупкави златисти картофки, беше обект на нейното внимание. Против всякакви правила, със стека Зора си поръча  една чаша от същото вино. Еспресо в най-миниатюрна чаша на света беше десертът ù. След близо  двучасов престой в ресторанта, художничката подаде небрежно  картата “Visa” на сервитьора, подписа фактурата и се насочи към “Duty Free shop”-a.  Искаше да си купи някои нови френски козметични средства, както и подаръци за приятелките си. За децата им купи няколко огромни белгийски шоколада.

Точно в 15 часа парижко време обявиха началото на “чекинга” за София. Имаше доста хора за този полет. По-голямата част бяха българи, дошли на командировка във Франция, или такива, които пътуваха през Париж от други по-далечни дестинации. Като ВИП пътник Зора мина една от първите. Спокойно се запъти към самолета по наклонения хобот. На прага на самолета беше посрещната радушно от две  стюардеси и един униформен мъж от екипажа. Настаниха я на първия ред на първа класа  и веднага ù предложиха за пиене нещо освежаващо. Зора поиска горнобанска минерална вода, по възможност с лед. Молбата ù беше изпълнена веднага.

Самолетът на авиокомпания “Балкан” излетя, както обикновено, с 30 минути закъснение.  В първа класа пътниците бяха  малко. Малка група мъже, вероятно пътували на конгрес, симпозиум или просто в командировка. Те  не преставаха да спорят, да обсъждат  и коментират на висок глас, сякаш бяха единствените  в самолета.  Освен тях и Зора, в първа класа пътуваше и един чужденец. Той не преставаше да поглежда с укор спорещите на висок глас съпътници, но никой не  забелязваше погледите му, а още по-малко неговото присъствие.  Когато им поднесоха аперитива, разговорът стана още по-оживен. Поискаха “по още едно”, както се изрази най-младият от тях. Едва след четвъртата доза аперитив им поднесоха храната. Това беше единствената пауза през цялото три часово пътуване.

Часовникът на аерогара София показваше 20,30, когато самолетът  кацна на летище Враждебна.  Зора и нейните шумни спътници бяха превозени до залата за ВИП пътници с малко микробусче “Фолксваген” и поканени да седнат на чашка кафе или чай до получаването на багажа си. Зора, седнала до прозореца, отпиваше ароматичния билков чай и не забеляза кога другите пътници бяха напуснали залата. Беше останала само тя. Багажът ù все още се бавеше. Беше изминал повече от половин час, когато смутен служител дойде да се извинява, че багажът по погрешка е бил качен на самолета за Белград, вместо за София. Щели да ù го доставят у тях на следващия ден. Авиокомпанията много се извиняваше, но грешката била на французите.

Зора поръча такси и само след 20 минути отключваше вратата на жилището си.  Първата ù работа беше да отвори прозорците, за да влезе чист въздух.Твърде дълго време никой не беше проветрявал апартамента и застоялият въздух миришеше на старо. Веднага нахлу свеж планински въздух. Зора отиде в кухнята, завъртя крана и от чешмата потече кафява застояла вода. Тя обиколи всички стаи, кухнята, банята и надникна във всички ъгълчета на апартамента. Всичко си беше на мястото. Даже стативът и боите ù стояха там, където преди много време ги беше изоставила, за да  изживее поредната авантюра на живота си.  Не съжаляваше. Но действително най-добре се чувстваше тук, в София. Погледна през отворения прозорец. В далечината тъмнееха очертанията на Витоша, няма свидетелка на целия ù живот.  За нея Витоша не беше просто една планина, тя беше  извор на сила и вдъхновение. От тази планина Зора се беше научила да бъде силна, да преодолява и най-големите опасности и трудности. Витоша я беше изваяла от гранита на недрата си, беше вляла в кръвта ù силата на водите си, беше дала на лицето ù свежестта на диворастящите цветя, които растяха по тучните ù поляни.  Руменината на лицето ù се дължеше на отражението на малините и къпините, посипали с плодовете си храстите около хижа “Планинец”.  Както след нетърпимата горещина на деня, Витоша превръщаше софийските вечери в хладни и приятни, така и Зора получаваше от нейната свежест  и след  най-тежките житейски изпитания, които не липсваха в живота на художничката. Нима нейният самобитен талант, появил се по чудо, не беше плод на една  необикновена  магия от диви планински цветя, израснали по поляните на същата тази Витоша?

Зора почувства как  спокойствие и  сила се влива в жилите ù, как умората отстъпва мястото си на  нов приток от жизнени сокове, които увеличават желанието за едно ново начало. Нима целият ù живот не беше низ от  “начала"? И всяко едно от тях  не беше ли едно ново предизвикателство, един нов поглед към света, което я караше да напуска дома си и да се впуска във все нови и нови авантюри? И отново се връщаше в полите на Витоша, в очакване на поредната авантюра, която щеше да я захвърли  в съвсем непознати кътчета на света. Не беше ли дошло време да спре, да хвърли паспорта си в кошчето за боклук  и да се отдаде на Божия дар, получен безплатно и неочаквано - талантът ù на  художник, чиито картини се ценяха  навсякъде по света? Зора се усмихна и светлите точки далеч в планината замигаха съзаклятнически.  И те знаеха, че тези мисли са породени от дългото пътуване, и още утре сутринта, когато слънцето огрее десетките платна  в хола, осеяни с причудливи цветя, Зора ще бъде готова да се впусне в нова, още по-предизвикателна авантюра. Макар и да наближаваше 60-те, кръвта ù все още кипеше като на млада кобилка, жадна да види свят.

Но засега беше изморена от  почти 24 часовото пътуване и трябваше да си почине. 

Зора отиде до банята, пусна душа и влезе под него. Веднага почувствува освежаващото му действие, нервите ù се отпуснаха. Затвори очи и се остави в ръцете на магията, наречена вода.