СОФИЙСКИ РОМАН

                Глава тридесет и втора

          Коледа беше отминала и  до Нова година оставаха броени дни. Слънцето продължаваше да радва любителите на плажа и морските спортове. Европейците в града се радваха на топлото време и нямаха никакво намерение да обличат зимни дрехи, шапки и ръкавици. Мароканците с джелаби и кафтани, отбелязваха промяната на сезона. Само в магазините, зад богато декорираните витрини, се мъдреха Дядо Мразовци, Снежанки и джуджета, посипани със сребърни,  блестящи паети и памук. Рабатските магазини в центъра, радваха европейците свикнали през празничните Коледни и Новогодишни празници да се радват на тези символи на празниците. Така магазините привличаха повече хора и търговийката процъвтяваше.

          На този 28 Декември, слънчевите лъчи огряваха двете кули-камбанарии на католическата катедрала в Рабат. Този храм построен около 1920 година беше един от общодостъпните католически  църкви в столицата на Мароко. Беше разположена  на голям кръгъл площад, носещ имато ”Голан”. Срещу катедралата, под колоните на сградите бяха разположени масичките на няколко кафенета, ресторанти, имаше и магазини  за облекла и обувки.  На дясно от този площад имаше друг подобен, носещ името “Пиетри”, където беше разположен пазарът за цветя, плодове и зеленчуци.

В Катедралата,  служба имаше почти всеки ден, а понякога  и различни концерти в следобедните или вечерни часове.

В този неделен ден, олтарът на катедралата  Св. Петър беше украсена с огромни букети и гирлянди от бели цветя. На широките ленти от бяла коприна бяха изписани буквите “ L”  и “R”, защото, тук след броени часове щеше да се състои брачната церемония на Лина Шампаньол и Роже  Бенуа. По този повод, от Белгия бяха пристигнали Баронеса Анна, баба на младоженката със съпруга си Пол, както и родителите на младоженката Марта и Албер .  За съжаление на Лина, братовчеди, лели и чичовци, както и приятелите й, нямаше да участват  на церемонията, която щеше да бъде водена от самия Архиепископ, глава на католическата църква в Кралство Мароко, заради разстоянието което делеше Белгия от Мароко.

За сметка на това, на тържествената сватбена церемония, щяха да присъстват сестрата на младоженеца, негови роднини и приятели, както и колеги на младоженците.  Със своето присъствие беше удостоил и Негово Превъзходителство Посланикът на Република Франция, придружен от съпругата си.  Роже беше служител на посолството. Церемонията щяха да уважат и немалко членове на клуба на рабатските французи, членове на който бяха и младоженците.

Под звуците на органа, който изпълни катедралата със “Сватбения марш” на Менделсон, в тържествена обстановка и след кратка проповед за силата на християнското семейство, Архиепископът благослови младата двойка и ги обяви за съпруг и съпруга.

         След церемонията по бракосъчетанието, голяма част от присъстващите, около 50 човека бяха поканени на тържествен обяд в ресторанта на хотел Хилтон, който се намираше в живописен парк, почти на края на града.

         На 15-ти септември 1981 година, Лина не можа да присъства на откриването на новата учебна година. Само пет дни преди това беше дала живот на едно момиченце с необикновен ръст и лице на ангелче. По мнението на всички, малката Аннабел щеше да прилича на дядо си Албер.

Баронеса Анна, макар и на почетна възраст, държеше да се спазват благородническите традиции на фамилията  на Бароните Д’ Aнетан и пожела детето на Лина да бъде кръстено Аннабел,  нейна прабаба, живяла по средата на 19-ти век и допринесла много за възхода на фамилията. Марта беше против, считаше, че е редно детето да бъде  кръстено  на баба си, както изискваше традицията. Но само тя беше на това мнение, и Лина уважи желанието на баба си.  Що се отнася до бащата на новороденото, Роже беше оставил на любимата си съпруга избора на име за тяхната дъщеря. Той беше щастлив с двете и името не го интересуваше. И така след повече от сто години след смърта на Аннабел Д’Анетан, се беше появила на света Аннабел Бенуа. Тя беше много пъти “пра” внучка на съименицата си от 19-ти век.

Още от първия ден на раждането си, малката Аннабел не беше в нормите. Беше се родила с малко тегло и изключително голям ръст. Не се подчиняваше на никакви правила и норми. Хранеха я съгласно нормите, следеха теглото й, а детето плачеше по цели нощи. Лина и Роже почти не можеха да спят. За бащата беше особено тежко, защото след безсънните нощи го чакаше много и отговорна работа. Консултациите с лекари не дадоха никаккъв резултат. Положението спаси приятелката на Лина. Елка беше дошла да я види и като чу за плача на бебето по цели нощи, им даде съвет да я хранят повече. Възможно е детето да е гладно и за това да плаче. Лина възрази, казвайки, че я хранят според нормите от книгите и по съвета на лекарите. “Опитайте”, каза Елка, аз имах същия пробем с моята дъщеря.

Следвайки съвета на приятелката си, Лина започна да храни своята “баронеса”, както  наричаше  малката си дъщеричка, допълнително с  чаена чаша домашно кисело млеко, направено от Елка, разредено с отвара от овесени ядки. Детето просто се задавяше от бързане да погълне колкото се може по-бързо този “деликатес”. И млъкна. Спеше спокойно, без да ги буди посред нощ. Пенчева се оказа права,  детето било гладно. Явно нормите за хранене, определени от книгите не отговаряха на апетита на малката “баронеса”.

Аннабел растеше като здраво, вечно усмихнато дете. Лина се очудваше, когато  на улицата, хепознати хора,  спираха до количката и се усмихваха дружелюбно на бебето. Оказа се, че  малката се е усмихвала на всеки минувач и с това е привличала вниманието и симпатиите им.

След като отпуската  по майчинство изтече, Роже предложи на съпругата си да се откаже от работата и остане в къщи за да се грижи за  детето. Лина отказа, искаше поне да изпълни докрай договора си.  По нейна молба, Марта пристигна за да помага при отглеждането на Аннабел. По всичко личеше, че отношенията между нея и Лина  се бяха  поизгладили. И двете бяха загърбили миналото.

Смъртта на дядо Пол стана причина Марта да се завърне в Брюксел. Анна не беше в състояние да живее сама и, с Албер  решиха да заживеят заедно. Имаше малък спор, дали да вземат Анна в техния апартамент, стаята на Лина беше свободна и достатъчно голяма и комфортна за да задоволи нуждите на старата  баронеса, но тя не пожела да напусне семейния дом, и се принудиха те да се преместят при нея. Това беше и желанието на Албер, който с радост се завръщаше в родния си дом.

  На пет годинки, Аннабел  вече можеше да чете и се опитваше да пише, но любимото й занимание беше да рисува. Всеки лист хартия, който й попадаше, незабавно се покриваше с  нейните “картини”, които бяха разбираеми само на нея. Детето се развиваше по-бързо от своите връстници и на 6 годинки тръгна на училище, след като се яви на изпит  за интелигентност. Това беше задължително  за деца, които тръгваха на училище без да са минали през забавачка и нямат навършени 7 години. Таксата за изпита никак не беше малка, но Роже горд с успехите на дъщеричката си не жалеше средства.

Аннабел винаги беше две крачки пред връстничките си. Както в уроците, така и в нарушаването на дисциплината беше винаги една от първите.  Измислената от нея “играчка”, често завършваше с “плачка”, но обикновено,  не тя беше плачещата. Умееше да се измъква от всяка ситуация суха и невредима.

Безспорен лидер беше в рисуването, въпреки, че не всичко приемаха нейните рисунки. Много умело съчетаваше цветовете на ябълката, въпреки, че никой не я виждаше тази ябълка. Но тя беше кръстила  разноцветната плетеницата от кръгове, елипси и квадратчета “ябълка”.  Учителите се споглеждаха, някои с възторг, други просто вдигаха рамене като неразбиращи, а трети даваха категорична оценка “глупости”. Но в края на краищата, най-меродавно се считаше мнението на учителя по рисуване, а той одобряваше “творчеството” на своята ученичка, даже й предсказваше голямо бъдеще. Но това, само пред колеги които му бяха близки.

В лицея “Декарт”, където постъпи в 3-ти клас( 9-ти по българската система) , рисуването вече не беше задължителен предмет,  и Аннабел записа  рисуването факултативно. Тя не можеше без своите рисунки. Докато съученичките й четяха романи, Аннабел рисуваше, докато другите момичета спортуваха, тя пак рисуваше. В къщи, използваше всяка минута свободно време за рисуване. Често събираше десетина рисунки, които считаше за успешни, правеше един пакет и ги изпращаше на дядо Албер. В негово лице, тя беше намерила, разбиране и подкрепа. На никой друг Аннабел нямаше доверие и рядко показваше рисунките си на някой. Баща й беше вторият човек, на когото беше разрешено да се докосва до безбройните й папки и албуми с рисунки.

В  лицея се занимаваше  два пъти седмично- вторник и петъл след  редовните часове. Заниманията водеше млада французойка на име Жаклин Бове. Тя намираше рисунките на Аннабел за интересни и поощряваше момичето. Даваше й албуми с репродукции на Кандински, на Матис, на Пикасо и други творци на абстрактната живопис, на нестандартното виждане и възприемане на действителноста.   

На края на учебната година, г-ца Бове, организира изложба от рисунките на своите възпитаници. Всеки ученик имаше право да представи на тази “изложба” пет рисунки по свой избор.

Г-ца Жаклин не беше безразлична към своята ученичка Аннабел. Странните й рисунки, нестандартното възприемане на заобикалящата среда и свободлюбивия характер на младото момиче допадаха на учителката. Думата дисциплина и подчинение бяха непонятни  за Аннабел. Не пречеше на другите, не беше комфликтна, напротив, винаги усмихната и доброжелателна, се отнасяще към всички с уважение и приятелски чувства и никого не допускаше до себе си твърде близо.  Всички й бяха приятели и никой близък с нея. Беше общителна,  но диалозите бяха много кратки и отношенията не напускаха залата за занимания. Централните кина в града не бяха десетки, но никой не беше виждал Аннабел на кино сама или с приятели, но когато обсъждаха някой нашумял филм или новопоявил се , правещ силно впечатление актьор или актриса, тя беше в течение. Когато съучениците й обсъждаха филма или актрисата, тя винаги имаше свое мнение, много често съвсем противоположно. Тя го казваше без да настоява на своето особено мнение. Просто им го съобщаваше без обосновка и коментари.

Когато Аннабел представи рисунките които беше избрала за изложбата,  всички бяха изненадани. Сред 5-те избрани нямаше нито една от тези които в течение на създаването им бяха привлекли вниманието и одобрението , както на учителката , така и на съучениците й. Единствен, който одобри подбора беше едно поляче от терминала.

Изложбата беше подредена из дългите коридори на лицея.  Голямата актова зала беше неподходяща за изложба, а салона на спортове беше винаги зает. Голямата дължина на коридорите, тяхната впечатляваща широчина  и огромните прозорци, позволяваха добра видимост и простор за движение на посетителите.

Седмица преди края на учебната година,  се състоя вернисажът. Лично г-н Рене Белрегар, директор на лицея “Декарт”, откри с кратко слово изложбата, в присъствието на културното аташе към френското посолство и ръководството на френския културен център “ Ламартин”  в Рабат. Това беше първата подобна изложба в лицея, през  дългите години на нейното съществувание, и почти всички отдаваха този факт на особено топлото отношение което изпитваше директорът към учителката по рисуване.

Желаещите да откупят някоя от творбите на учениците, можеха да проверят оценките в канцеларията на лицея.  Изложените картини нямаха нито цени, нито бяха обявени имената на техните автори, а само  заглавията на творбите. В канцеларията, на ценоразписа съшо не бяха указани имената на авторите. Само закупилият и вече платил указаната сума, щеше да получи картината след приключване на изложбата и  запечатан плик с името на ученика създал творбата. Естествено имаше  известно изтичане на информация, защото много от учениците, бяха виждали раждането на рисунките в ателието където г-ца Бове провеждаше занятията си. Но това  малко изменяше ситуацията на безимено изложение.

Първите два дни, посещенията бяха много редки. На третия ден, още от сутринта желаещите да посетят изложбата бяха толкова много, че ръководството на лицея ограничи достъпа на повече от 30 човека  едновремено, за да не се пречи на редовните занятия на ученици и учители. Имаше доста откупки, както от родители на ученици, на любители на изобразителното изкуство, чули за изложбата, а също така и фирми и организации. На четвъртия ден сутринта, от Министерството се обадиха лично на директора на лицея, че в 3 часа след обяд, група ученици от колежа в двореца, ще посетят изложбата. Изискването беше от 3 до 5 часа, в лицея да няма учебни занятия и никакви външни лица. Тези изисквания подсказваха вероятното присъствие на принца наследник Мохамед и неговият по-малък брат Сиди Рашид. Това беше изключителна чест за училището, и естествено за г-ца Бове и нейните ученици, но изискваше незабавна промяна на дневната програма. Следобедните занятия бяха анулирани, за най-голяма радост на учениците, но предизвика тихото роптаене на някои учители.

В 14,30 цялият район около лицея беше обграден от полицейски коли, движението пренасочено и вътре  в лицея се появиха десетина цивилни в черни костюми, бели ризи и черни вратовръзки. Саката им бяха доста дълги, явно за да прикрият нещо което носеха на кръста си. В три без пет, г-н Белрегар- директорът на лицей “Декарт”, с двете си заместнички, бяха пред входа на лицея, и точно в 3 часа се появи колона от няколко черни мерцедеса, които спряха на двадесетина метра от входа, от първата кола излезе висок господин в същия черен костюм, доближи се до директора, поздрави и помоли неговите заместнички да се приберат в сградата на училището. Групата щеше да бъде посрещната само от господин директора. Молбата беше изпълнена незабавно и едва тогава колоната коли се приближи до главният вход на училището. От колите изскочиха десетина  дванадесет мъже в същите черни кослтюми с дълги сака,  и направиха шпалир от колите до входа на лицея.

Едва тогава други бодигардове отвориха вратите на колите и от там излязоха десетина момчета на около 15-16 години, и тръгнаха към парадния вход на лицея.

Най-отпред  вървяха принц Мохамед и братчето му Сиди Рашид , като плътно до тях вървеше мъжът помолил директора да освободи заместничките си. Зад тях, двама по двама вървяха останалите момчета, всичко облечени с традиционната бяла джубба, с качулка отзад,   и с червени фесове на главите, както беше облечен и принц Мохамед.

Приближавайки директора, принц Мохамед поздрави, слагайки дясната си ръка на сърцето, но не прие ръкостикането на г-н Белрегар, и с уверена крачка влезе през отворената, от шефа на охраната, врата  на сградата.

След като разгледаха изложбата на учениците, почти техни връстници, принц Мохамед  и придружаващите го,  напуснаха лицея без коментари.  След няколко дни, дворцовата администрация откупи една от картините на изложбата. Картината беше под номер 18 и се казваше “През пустинята”. Оказа се рисунка на Януш Волни от Полша.

След края на изложбата учениците си прибраха рисунките, които не бяха продадени и получиха парите за откупките. Лицея задържаше 25% от сумата платена за картината. Аннабел прибра 5-те  си рисунки, скъса ги и ги хвърли пред вратата на лицея.

Лятната ваканция се очертаваше интересна. Родителите на Аннабел й предложиха да прекара голяма част от нея в Европа. Тя прие предложението с радост. До сега беше пътувала твърде малко из Европа, и то винаги с родителите си. По-голямата част от времето, щеше да бъде в Брюксел и 2-3 седмици в Париж при леля на баща й.

Едва дочакала края на учебната година, Аннабел беше приготвила куфара си и беше готова да отлети.   В деня на пътуването,  радостта й нямаше граници. Беше обхваната от някаква странна еуфория и не последните дни преди полета не можеше да си намери място у дома. По цял ден чезнеше с приятелки по плажовете на Темара, или се уединяваше  в  огромната  Екзотична  градина,  създадена от един френски агроном на десетина километра от Рабат, по пътя за град Кенитра.

На огромната площ, от  стотици декари,  в тази градина,  беше пресъздадено цялото разнообразие на флората и частично фауната на Земята.  Стотици птици, влечуги, костенурки, охлюви, пеперуди и други представители на световната фауна обитаваха огромната  градина. Тя беше разделена на три части- Природа, Култура и Дидактика.  Тук можеше да се разходите сред природата на Полинезия,  Мексико, Перу, както и из джунглите на  Конго, тропическите гори на Бразилия, да се докоснете до храстите на Саваната, пищната растителност на Южна Азия и Андалузия.

Екзотичната градина предлагаше маршрути по време, за  3 часа, за 2 и за час и половина, както и тематични и учебни маршрути- птици,  растения и вивариуми. Можехте да търсите авантюра из “лабиринта”, или да скачате като Тарзан по върховете на огромните дървета свързани с висящи въжени мостове.

Разхождайки се из този необикновен гигантски парк, Аннабел  се любуваше на огромните палми, на бразилската  хевея, на стотиците видове папрат,на високи над 30 метра дървета свързани с лиани, я подножието на които имаше  рекички, които се вливаха в малки езера с кристално чиста вода, в която цъфтяха лилии, растяха водорасли  върху които се изсипваха студените води на водопадчета, чиито пръски блестяха във въздуха като брилянти и насищаха въздуха с необикновена влага, каквато цари в горите на Бразилия, за да храни 390 милиарда дървета от 16000  вида. Перу, Япония  и Китай също са представени тук със своето биоразнообразие. Стотици разновидности на земерастящи и водни цветя и растения бяха намерили място в този необятна екзотична градина

В торбата преметната през рамо, Аннабел носеше десетки цветни и черни моливи, своите скицници, някой и друг сандвич, и естествено бутилчица вода. До градината обикновено пътуваше на “стоп”, въпреки строгите съвети на майка си да пътува с маршрутните таксита за Кенитра, които бяха  много на често.

Обикаляше из градината търсейки подходящ обект за рисуване, сядаше на някой камък или повалено дърво, а най-често, направо на земята и рисуваше, рисуваше,

рисуваше, забравяйки времето. У  дома се връщаше късно след обяд с десетки рисунки в  скицника. Рисунки, които не показваше на никой.

След двучасов полет със самолета на белгийсйката авиокомпания “САБЕНА”, Аннабел беше в прегръдките на любимия си дядо Албер, дошъл да я посрещне.