Истината обаче е друга и тя се нарича СРЪБСКА ГРАНИЦА. Преди да разкажа за Централна Европа и нейните столици, пресече пътя ни обезкуражително черна котка (бял котарак), а именно Сърбия. То не бяха тирове, не бе чудо на турската окупация... де взор види, все съседский транзит. На всички ентусиасти в автобуса им падна мандибулата при лесната аритметика, че ще постоим има-няма няколко часа на тази иначе толкова симпатична граница, докато ляво-седящите можеха да наблюдават сръбска циганка, люпеща семки директно от престилката си, то дясно-седящите имаха честта да се взират в млад, ентусиазиран тираджия, щракащ с пръсти под благите звуци на Цеца. Сами разбирате, че имахме музикален акомпанимент... един вид - прИмоция. И така, в шеги и закачки, по живо, по заспало, стигнахме до така мечтания граничен полицай. Страхопочитаемият бодро влезе в автобуса и започна да блъска печати, де що види паспорт с изразително пренебрежение и към работата си, и към опашката чакащи, и към нази, глупави люде, ...