Откакто го помнеше, очите му притежаваха светлия ужас на солта. Тя бе унищожила ръцете и живота му. Мислите му често бяха прекалено изморени, за да бъдат слушани под формата на думи. И все пак, чичо ѝ приличаше на странна граблива птица, която винаги я пазеше с недоверието и грубостта си.

На масата срещу него седеше Боян. Той бе близък приятел на чичо Павел и често се навърташе около него. Двамата бяха загадъчни и строги. Мира никога не ги бе виждала да спорят за нещо освен за някоя игра на табла или партия шах. На масата стояха две чаши ракия, чиния с непокътнато мезе и препълнен пепелник. Имаше две неща, от които чичо Павел никога нямаше да се откаже: да се грижи за племенницата си и да се самозатрива.

      -  Здравейте! – поздрави Мира.

      -  Мира, седни, трябва да ти обясня нещо. – отвърна с напрегнат глас чичо Павел.

Мира трепна. Чичо ѝ много рядко показваше признаци на вълнение. Неговият глас бе винаги лежерно дрезгав и спокоен.

-   Ако пак ще ме занимаваш с житейската си мъдростне благодаря! Ще пропусна! – каза Мира с досада.

         -  Мира, започна с наситена строгост възрастният мъж – в найскоро време искам да си събереш нещата! Налага се да заминеш!

Чичо Павел бе брат на баща ѝ, но понеже баща ѝ изчезна от живота ѝ преди години, сега Мира чувстваше като настойници побелелият мъж и неговата мълчалива хладнина. Те я бяха осиновили след заминаването на баща ѝ, който бе пълна противоположност на брат си. Ухилен и раздразнителен, той харесваше парите и се кълнеше, че с тях може да се купи щастие. Може би в столицата тази мъдрост важеше, но тук – край полетата посипани със сол, с пари можеше да си купиш единствено хляб, чужди усмивки, завист и.. сол.

Баща ѝ замина след майка ѝ – зимата на '91-ва. А кога замина майка ѝ -  Мира не помнеше. Беше достатъчно голяма, за да поплаче, но солените морски вълни и ветровитото време замъглиха спомена за красивата дама с тънки нежни пръсти, която винаги носеше шал.

 В началото майка ѝ се връщаше. Винаги ѝ носеше скъпи подаръци на идване, а когато се изпращаха на перона на гарата, я прегръщаше силно и ѝ обещаваше, че някой път ще я вземе със себе си, за да ѝ покаже София.

Един ден майка ѝ замина и не се върна. Мира дълго време пита за нея и чичо Павел се ядосваше винаги, а баща ѝ мълчеше глупаво. Когато порасна, Мира започна да търси истината навън. Един ден една възрастна съседка я покани у дома си на чай и курабии и, между тесногръдото бърборене, обясни на Мира, че едно време майка ѝ заминала да живее с любовника си. Той бил богат и преуспял човек от столицата. А тя била хубава, но глупава задето оставила бедната Мира да живее сред солените полета, на които чичо Павел бе оставил живота си.

Миг след думите на чичо ѝ, Мира си помисли, че той се шегува. Но тя се досети, че той никога не се шегуваше с нищо, освен със социализма, когато бе пиян. Боян се взираше в покривката на масата, докато въртеше между пръстите си малката стъклена солница. Тъмносините му очи не се бяха обърнали към нея нито веднъж от влизането ѝ в стаята. Той сякаш се боеше, че зениците му можеха да издадат нещо, което Мира не трябваше да научава.

        -  Къде трябва да замина? Гониш ли ме?! Какво става?! – настръхна Мира и думите ѝ, придружени с възмущение и боязън, се нахвърлиха върху двамата мъже.

Чичо Павел задържа за миг очите си затворени и преглътна. Сякаш нещо го болеше.

-  Мира, мисля ти доброто! Ще заминеш за Пловдив! Там имам една близка приятелка, с която съм говорил! Боян ще те закара.. – Отсечено започна да излага бъдещето ѝ побелелият мъж, но Мира го прекъсна:

        -  Какви ги дрънкаш! Как така изведнъж трябва да се махна от тук?!

        -  Слушай ме! – повиши глас Павел – Всичко е за твое добро! В опасност си, Мира! Знам, че не разбираш, но се случиха някои неща и.. има хора, които ще ти направят лошо! Ще те намерят, ако останеш тук!

        -  Къде е баща ми? Вчера го видях в града! Защо не дойде да ме види? – попита внезапно Мира. Думите ѝ прелетяха до масата и се забиха в нея като ножове.

          Мира и Елица вървяха по тясната сива уличка, както винаги, без никаква представа накъде отиват. Те се връщаха от плажа, където прекараха следобеда. Разхождаха се боси по пясъка, след което се прислониха в подножието на един по стръмен склон, за да пушат свити на ръка цигари. Обсъдиха безпаричието и последните новини около любимите си звезди. Но и смеха, и моментите на мълчание бяха придружени с тягостното чувство за разпад.

          Докато минаваха покрай малката църква, двете момичета дочуха мъжки гласове, които привлякоха вниманието им с виковете си. Когато доближиха ъгъла на сградата, Мира и Елица спряха и се притулиха до бялата стена. Устните на Мира замръзнаха притворени. По ръцете ѝ минаха лъчи от тревога, които се срещнаха при сърцето и се сляха в болезнен безмълвен писък.

         -  Господи!.. – едва промълви Мира.

         -  Това не е ли?.. – започна плахо Елица.

         -  Да, баща ми е! – изсъска в отговор Мира.

Мъжете, които се караха бяха Боян и бащата на Мира. Те си крещяха в лицата, полуприкрити зад пожълтелите храсти до двора на малката църква. И двамата бяха побеснели, размахваха един срещу друг ръце и закани. Момичетата не чуваха добре разговора, защото разстоянието им пречеше, но дори отдалече можеха да се усетят обвинителните упреци на Боян срещу бащата на Мира. Вторият сякаш изобщо не слушаше обвиненията, а просто викаше разпалено срещу Боян. Мира се замисли колко бяха различни двамата. Баща ѝ беше напълнял и погрознял заради парите. Носеше скъпо черно палто, от което се подаваше бялата яка на ризата му и елегантен тъмносин панталон. Боян бе висок и строен, бе облякъл черни панталони и черно кожено яке, а кубинките го караха да се извисява над съперника си почти толкова, колкото и морално.

       -  Върви при баща си! – предложи шепнешком Елица.

       -  Не, не, нека си ходим! – възрази веднага Мира. – Да се махаме!

Тя се обърна към Елица и я поведе назад, като я дърпаше за ръката и говореше припряно. Между притеснението и отчаянието ѝ успя да се намести и срама.

    -  Да отидем у вас! Не искам да виждам този човек! Ще се прибера покъсно и дано не се наложи да го гледам дълго, защото не искам да имам нищо общо с него!

Елица се подчини на заповедта и двете ускориха крачка в обратна посока.

   Елица бе от заможно семейство. Баща ѝ побърза да се възползва от промените в последните години и купи на безценица от държавата няколко полета плодовита земя. Майка ѝ работеше в застрахователно дружество и в последните години привикна грозно много към охолния живот. Единствено Елица сякаш бе съхранила умението си от време на време да се досеща за бавно пълзящото, като бръшлян, разрушение.

   Мира остана цялата вечер в дома на Елица. Двете момичета слушаха „Nirvana” и „Pеаrl Jam” от новия DVD- плеър на Елица. Часовете минаха в шумни разговори, придружавани на приливи и отливи от весел смях. По-късно към тях се присъединиха още две момичета, които, по някаква случайност, се бяха престрашили да се отделят от гаджетата си за няколко часа. Те донесоха цигари, Елица измъкна една бутилка червено вино от запасите на баща си и всички почти забравиха за подкопаните основи, върху които живееха.

Мира си тръгна последна от дома на Елица. Пътят между къщите им беше кратък и момичето почти не усети как прибра зъзнещото си тяло у дома. Тя се постара да не вдига шум, въпреки, че виното непрестанно я саботираше. Когато се заслуша обаче, Мира осъзна, че къщата беше празна. Нямаше следа от чичо Павел или онова въплъщение на същинското безхаберие - баща ѝ. Минути по-късно Мира скри очите и мислите си под завивките и скоро унесът я отведе на много по-спокойно място от действителността – сънят.

       -  Попитах ви нещо! Защо мълчите?! – извика Мира внезапно.

       -  Недей да викаш! Успокой се! Ще ти обясня! – повиши тон Павел, като последните му думи се сгушиха в напрегнат трепет.

       -  Какво става, по дяволите?!

       -  Кажи ѝ! Тя трябва да знае! – промълви Боян, като обърна поглед към нея. Кестенявата му коса бе разрошена, лицето му бе измъчено, цветът и младостта се бяха отдръпнали от него и Боян за пръв път бе придобил облика на 30-годишната си възраст.

       -  Мира, просто..

       -  Кажи ѝ! – викна Боян с глас, обвит в ярост и бледа тъга.

       -  Баща ти е мъртъв! – произнесе тежко Павел.

Думите му, обковани с олово, се сринаха върху Мира и тя заприлича на бяла безжизнена статуя. Чичо Павел се надигна от мястото си, но още на първата крачка се спря заради прорязващата болка. Той имаше рана вдясно над корема. Придържайки болното място, той се приближи до Мира и понечи да я прегърне, но тя се отдръпна назад, като се опитваше да спре соленият порой, който все повече превземаше погледа ѝ.

Боян  зарови ръце в косата си и започна жестока борба с мъката и ужаса.

Чичо Павел придърпа Мира към себе си и нейната тъга започна да се рони, заглъхнала до рамото му.

       -  Кой го направи! Защо?! – през плача си попита Мира. Тя се вгледа в Боян и обхваната от гняв проплака:  Ти ли? Ти ли го направи?!!

       -  Успокой се, Мира! Не е виновен той! – Павел насочи очите на плачещата девойка към себе си. – Изслушай ме! Боян няма общо с това! Баща ти имаше проблеми! Замесил се е с някакви отрепки! Явно са го преследвали, искали са нещо от него и затова..

   Мира проклинаше ужасите на грозния свят, в който живееше. Мислите ѝ грачеха в главата ѝ като побеснели измъчени гарги. Тя отстъпи няколко крачки назад и се облегна на стената. Опитваше се да си поеме дъх, но мъката я стискаше за гърлото с парещата си жестокост.