10 jun 2008, 8:29

Солунската Митница 

  Prosa » Relatos
1902 0 1
18 мин за четене

                                    Солунската митница


 

 

Виктор се изкачи по стълбата опряна до сградата на митницата.

Прехвърли на плоския покрив куфарчето с инструментите, кутията с дюбелите и болтовете за закрепването на прожекторите.

Слезе да вземе и осветителните тела, но реши да изчака колегата си и през това време да се напие вода от чешмичката, стъпила кокетно на три-четири метра от сградата на управлението и на същото такова разстояние от пъплещия поток от хора и автомобили, пристигащи откъм гръцката граница.

Камионите спираха, шофьорите слизаха и подаваха документите за проверка, току пред очите на Виктор.

Вече трети месец работеха по ремонта на новото крило на митницата и пусковия срок изтичаше, затова се налагаше да побързат.

Министерската заповед гласеше: до откриването на Олимпиадата в Гърция, новите трасета и сградата, стъпила на високите колонади, да бъдат доизградени, завършени и пуснати в действие.

Оставаше да се постави светофарната уредба, да се монтират камерите за наблюдение на всеки от коридорите, да се окачат прожекторите за да осветяват нощем цялата околност, да се подаде електрозахранване за чилърите за парната и охладителни инсталации, а оттам всички кабели да се отведат в командната зала на втория етаж, от където цялата информация щеше да се обработва и координира с помощта на мощен сървър.

Виктор вдигна поглед към монтираните от предния ден прожектори.

В настоящият момент всички те бяха включени за 72 часова проба, и след приключването на срока, комисията щеше да подпише съответния протокол за изправността им.

Получила се бе много сполучлива и впечатляваща панорама.

В най-лявата си част прожекторите светеха в млечно бяла светлина, в средата - в зелена, а в най-дясната си част - в ярък червен цвят.

Прекрасно решение – помисли Виктор. – Много ефектно пресъздава българския трикольор.

Който и да пристигнеше пред вратата на Българската република, щеше да бъде посрещнат от държавните цветове, т.е. символите, интерпретирани в цветове.

Хвала на инженера, комуто е хрумнала тази интересна идея. Сполучливо решение с дълбоко въздействие. И особено вечер, ще се вижда на километри от гръцка територия.

Това бе отговор на гръцкото знаме, което се виждаше оттатък, върху издигнатата гръд на Славянка.

България ще респектира и въздейства дори от дистанция с националният си флаг.

Нужно бе, понеже значението на българския флаг бе изоставено в забвение през последните десетилетия на вътрешни борби и конфронтация.

"Браво на таз глава, дето е хрумнала тази идея!" – възгордя се Виктор.

Наведе се и отпи от водата. Наплиска и разхлади с шепи лицето си.

Никому не правеше впечатление, понеже всички служители бяха свикнали с работното им облекло и ежедневните им разходки из обекта. Дори на моста над реката, разделяща България от Гърция, където монтираха прожектори на крайпътните стълбове, да осветяват през нощта граничната полоса, работиха без никакви придружители или охрана.

В следващите дни, вече спокойно влизаха в безмитните магазини и си купуваха евтини цигари и марков алкохол за вкъщи.

По-късно работиха по складове, подземия и помещения с картотеки с информация от до преди десет години, където прокарваха кабелните канали.

“Ле-ле, ако бях някой разбойник или да бях свързан с някои от мафиотските групировки, които вилнееха из страната, колко ли зулуми щяхме да причиним?” – мина през ума му.

Досега никой, дори нито веднъж, не му бе поискал да отвори за проверка куфарчето с инструменти, когато излизаха за обяд или в края на смяната смяна през контролните пунктове.

Работеха в средата между българските постове и му бе доста интересно, че досега никой не ги бе проверявал. Или просто знаеха, че няма какво да се открадне. Или че строителната фирма контролира изкъсо работниците си? Невероятно! А всеки работник изнасяше по няколко стека цигари за познати и приятели.

След две години и България щеше да влезе в Европейския съюз, към който се числеше и Гърция и тогава тази митница щеше да се окаже ненужна, но щеше да остане като помпозна арка, посрещаща чужденците при влизането им на българска земя.

А какво бе допреди малко повече от десетина години?

България бе членка на СИВ и същата тази Гърция се явяваше като най-опасният враг по южната граница, членка на НАТО и с която възрастните плашеха децата си у дома.

Но сега, след като задуха вятърът на промяната, се стигна до там, че и самата България стана членка на НАТО. Куриозно, но факт.

Някои се шегуваха, че типичната черта на българина, да бъде върти потурко, ще доведе до това, да се опарим и от този съюз и в края на краищата да се наложи, отново на друго място да търсим своята си идентичност.

"Е, каквото дойде" – ръсеха стоически други.

Тази страна бе изживяла горди върхове и тотални падения и винаги е имала участта да избира или попада на неподходящи приятели, съюзи или поробители.

Просперирала и блестяла през вековете, когато е била вътрешно консолидирана и изрично самостоятелна.

Малка държава, но с могъщ народ.

Държава, която не се е напразно закачала с някого, но държаща на самостоятелността си.

Държава, която е водила битки на всички съседни територии, но никога не ги е заграбвала и не е позволила да се води война на нейната собствена територия.

"Героично минало, плахо настояще и звездно бъдеще – засмя се Виктор. – Ако не постигнем друго, то поне ще прикачим звездите на Европейския съюз към собствения си флаг".

Пристигащият Добри го изкара от унеса му.

- Изключих електричеството. Можем да се качим и бързичко да монтираме прожекторите. Разбрах се с шефовете да не се бавим много, заради компютърните системи. Качват непрекъсната информация.

- Аз съм готов – кимна Виктор и се закатери по стълбата. Прехвърли се през корниза и се обърна към Добри, който извърши същото упражнение.

- Ами разклонителя? – сети се Виктор. – Къде ще включим бормашината?

- Ех, вярно! Ще се върна, ще извадя кабела през прозореца и ще го хвърля нагоре към теб. Извинявай, замая ми се главата от тази навалица тук долу. – и Добри се завръща по стълбата.

Виктор си направи подготовка. Отвори куфарчето с инструментите. Постави свредлото на перфоратора и зачисти краищата на един от кабелите за първи прожектор.

- Готов ли си? Хвърлям! – подвикна отдолу Добри. Хвана кабела с една ръка като ласо, с другата придърпа аванса, засили се и го хвърли нагоре.

Виктор успя да хване края му и го изтегли.

Надупчиха отворите и набиха в тях металните дюбели. Закрепиха към тях стойките на прожекторите, забелиха краищата на кабелите и ги свързаха към разклонителните кутии.

- Отивам до таблото да включа електрозахранването – тръгна Добри към стълбата. – След това ще затворяме капаците и ще извършим настройките.

- Съгласен – кимна Виктор. – Нямаш, ама никакви проблеми! – засмя се той.

Добри се смеси долу с пъстрото множество, а Виктор мина към западния корниз и приседна на него. Оттук можеше да наблюдава целия пътнически и автомобилен поток.

Запали цигара и се загледа в митничаря долу, даващ в това време знак на поредния товарен микробус да спре пред масата за проверка.

- Слез и отвори! – каза механично митничарят.

Шофьорът бързешком заобиколи, отвори и му подаде пакета документи, които държеше в дясната си ръка.

- Какво е това? – подвикна с трениран глас митничарят. – А това? А какви са тези неща?

- Това са ягоди… а това под тях са две касетки ябълки…

- О-хо-о! А?! Недекларируеми стоки? А тези работи какви са?

- Гръцки сладки… за семейството, плодовете и сладкишите съм ги взел ей така, само за почерпка…

- Я отвори това! – продължаваше с твърд тон митничарят, поднесе една от бисквитите към устата си и додаде: – Да не е нещо отровно? Я първата ти я опитай! Шофьорът взе една и отхапа малко парченце, гледайки в стоманените очи на митничаря.

- М, че те били много вкусни! Какви са тези другите неща? – говореше митничаря, без да изпуска кутийката.

- Вземи и тези – каза шофьорът.

- А това какво е, а това?…

- Нали знаеш… дребни нещица… - гърчеше се шофьорът.

- Свали едната касетка с ябълките и я сложи вътре в дъното на коридора, и носи документите за печат. Инак трябва да върна мукробуса назад, за основна проверка.

Шофьорът го погледна само за миг и с неимоверно бързина сложи документите, които разписа граничният служител, върху касетката с ябълките и се понесе услужливо към гишетата за товарни превози.

Митничарят по навик се поогледа и повдигна поглед нагоре.

Тези секунди позволиха на Виктор да премести взора си към осветителните тела, окачени по високите колонади, но с периферното си зрение усещаше как митничарят се повъртя, пое документите отново и каза:

- Хайде, давай напред! Приятно пътуване – и направи знак към следващата кола да се приближи.

- Какво гледаш? – попита зад гърба му Добри, неусетно приближил се.

- Гледам тези артисти долу, как тарикатски бачкат всеки преминаващ. Прав е бил прозорливият Алеко, когато е казвал чрез устата на Бай Ганьо: “Искам Солунската митница само за една година или две и съм си оправил живота!” Да, ето за такива е трябвало да учим, а ние глупаците не – ще ставаме жичкаджии! – и се засмя жлъчно.

- Така е, приятелю, така е – поклати дълбокомислено глава Добри. – Нали знаеш – кой за каквото е учил! Хайде да затваряме капаците, за да не вземе да завали някой дъжд и да отидем отзад да закачим заземлението на чиларите.

- Чакай, ела, ела да погледнеш – спря го с ръка Виктор.

Погледаха отново същия театър, опрели ръце на корниза, докато митничарят не вдигна отново поглед нагоре и не подвикна разсърдено:

- Хайде де, бягайте от там! Не можем да работим от вас!…

Застрамени, като хванати на местопрестъплението воайори, двамата сгърчиха извинително рамене, преместиха се от корниза и засъбираха инструментите си.

Слязоха внимателно, минаха покрай чешмичката и по тясната пътечка, направена от някого в тревната площ, се отправиха към ограденото с метална мрежа електросъоръжение.

- Ха! – спря почуден Добри.

- Какво?

- Отново има нещо прикрито там, в тревата, до оградата.

- М, да, още три касетки ябълки и малко застаряли банани. Скоро ще пристигне още една.

- Ти пък откъде знаеш?

- Знам! – този път Виктор направи дълбокомислена гримаса с игриви очи. – Ще видиш.

Огледаха се, взеха по няколко от вносните ябълки, забърсаха ги от вътрешната страна на куртките си и захрупаха сладко.

- Превъзходни са! – възхити се единият.

- Малко са поовехнали на слънцето – изрази мнение другият, като добър познавач. – Изглежда са престояли тук ден-два-три? При положение, че са ги вкарали долу в подземието, неминуемо ще са останали по-свежи.

- Много имат време хората… Което може, се поставя в багажниците за вкъщи, което не може, се оставя тук на склад. И тук се оставят подобни не правещи впечатление и не особено ценни неща, а другите се експедират мигновено…

- Така е приятелю. Ако е само до ябълките – здраве му кажи. Сигурен съм, че ябълките не са най-ценното от всичко всекидневно преминаващо.

Просто и не искам да помислям, за какво става въпрос. Нека ми е чиста съвестта и да си спя спокойно нощес.

Вързаха заземителите. Поогледаха се отново и напълниха пазухите си с плодове. Сложиха по няколко и в джобовете си и запълниха празнините между инструментите си.

Преминаха нехайно и спокойно между бързащото множество откъм гръцка страна и зърнаха на една от пейките касетката с ябълките и се спогледаха усмихнати. Скоро и те щяха да отидат отзад при другите или своевременно натоварени в нечий автомобил.

- А какво ли ще стане, когато пуснем камерите?! – засмя се Виктор.

- Няма да са капо – нещо друго ще измислят. Нали четеш по вестниците какви дворци имат всички митничари. Не ги жали толкова – махна с ръка Добри.

Преминаха през загражденията, които ограничаваха основната строителна площадка от подходите към вторичните постове и се смесиха с работниците.

Само след минута цялата бригада хрупаше вносни, сочни, вкусни ябълки.

- Нагъвай народе-е! – развика се, преливащ от смях, Добри.

- От народа, за народа-а! – пригласяше му Виктор и двамата се затупаха по гърбовете. – Ало-о, Робин Худ, да отидем за още… или по-добре е да не ходим… за да не вземат да ни хванат. Я по-добре да отидем до фри шоповете и да си вземем още по някой стек цигари. Защото и тази река скоро ще пресуши.

- Хайде! Каквото можем сега да вземем – това ще е. Свършим ли обекта, ще си останат сами и само те ще лапат. Няма да забогатеем, но да си направим кеф на бедните душици. Може да са лев-два, ама все ще са на файда.

- Хайде, бълха ги ухапала – махна с ръка Виктор и се запътиха съвсем нехайно към фри шопа от към коридора за Гърция.

 

© Цветан Войнов Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • прав е бил Алеко...и още как...!
    нищо...ама нищо не се е променило...цял век...
    ех, Цветане...все си на точното място...много добро попадение.
Propuestas
: ??:??