След като роди и третото дете, отново момиченце, Анито заприлича на изсмукана котка, и въобще вече не приличаше на себе си.
Пак си беше хубава, младостта още не я беше напуснала, но децата са си деца, а грижите - грижи.
Всеки си иска своето.
Обяснима развръзка, и естествен процес, както се пееше в една песен.
А децата бяха хубави, весели и нямаше как да ги объркаш с тоя техен ген, защото всичките, с чипите си носленца, къдравата косичка, и трапчинките по бузките приличаха досущ на дядо си, но по майчина линия.
От рода на баща си май нищо не бяха взели.
Анито, както се казва, случи на мъж и се спаси от мизерията в къщи, от грижите за парализирания си дядо, и приказките на изкуфялата му жена, тоест на баба си. Пардон, маминка.
От майка си и баща си нямаше какво толкова да се спасява защото те все бяха на работа, и след като тя стана самостоятелна, общо взето рядко се виждаха.
В същност не бяха лошо семейство, защото не залагаха на тъжното, а на веселото, има такива семейства, и гледаха малко по-широко на това нещо наречено живот.
Тодор обаче беше друга работа. Сериозен, амбициозен, праволинеен, не чак до възбог, но пък и не като нея, която никога не знаеше какво да прави и винаги таеше някакви съмнения. Може би това я привлече у него.
Един ден я заведе до тяхното „бунгало“, така го наричаше той, в гората, и тя разбра, че „бунгалото“ беше два пъти по-голямо от техния апартамент, в който се гъчкаха три поколения.
Хареса и, честно казано. Никак не беше зле.
Знаеха се от ученици, ходеха си, по купони, и заедно, и по отделно, а после тръгнаха по екскурзии, и той и показа че имало и друг живот, и друг свят, и то какъв.
Тя щеше да учи, поне имаше желание за нещо и се беше насочила към областта на медицината, без да се цели високо – може би медицинска сестра, или нещо подобно, понеже и харесваше да помага по някакъв начин на хората, но някой път нещата поемат в друга посока, защото на следващата година тя забременя.
Тошко беше сериозен мъж, и прие всичко толкова на сериозно, че сватбата определено се зададе на хоризонта, и си изглеждаше неизбежна.
Неговите нямаха нищо против, нейните пък съвсем – не му мислиха много, ами се обадиха на сватбената агенция, и запазиха дата за сватба.
Хубаво беше. Тогава.
Сега си спомняше с малко тъга за безметежността и щастието на това отминало време.
На Тошко фирмата му вървеше.
Ел.апаратура и ел.окабеляване.
Може и да не звучи престижно, но се пукаха по шевовете от работа.
В същност фирмата не беше на Тошко, тя беше на баща му, а и Тошко нищо не разбираше от кабели, и схеми, а само от счетоводство, но всичко си вървеше добре още от ония начални години на прехода.
Той и беше и обяснил, с цялата си честност, как в същност е започнало всичко, и тогава Анито разбра, че някои хора са благословени от съдбата с крадливи родители. И амбициозни при това.
Нейните хич ги нямаше в тая област.
Въобще много работи разбра Анито покрай него.
Разбра какво е желание, усети тая първична сила в себе си, губеше се в безсънните нощи. Но това, което излезе наяве е, че най-вече разбра как се правят деца, че и няколко, че и подред, че и през година.
И по едно време я завладя подозрението, че още много има да учи.
Тошко си беше свестен, така де, гледаше си децата.
Не помагаше кой знае колко в домакинството, но бизнеса си е бизнес – договори, разговори до късно, задължителни фирмени срещи и така нататък, знаете как е.
После приятели, барове, риболов – такива неща.
Няколко пъти и намекна да си надуе устните и да си напомпи бюста – време е вече, но тя отказа.
Но иначе си беше свестен. Определено.
Обаче за магариите на Тошко, тя магаре нямаше да стане.
Тошко придоби навика да се прибира по-късно, да довършва пътьом от работата това, онова.
И по едно време той стана за нея човекът отвън
Той- вестителят, красавецът, бохемът, и аз – проскубаната котка, в това се превръщаме, мислеше си тя, твърдо решила да направи нещо по въпроса.
А сега беше петък вечер.
Тодор щеше да ходи утре за риба, с приятели, естествено, и домъкна в къщи цяла чанта с въдици, кукички – такъми, така им викаше, и дори консерва с червеи, която сложи в хладилника.
Колко е напреднала науката, каза Анито саркастично, като я видя в хладилника, и поиска да я изхвърли на момента, но не успя да се пребори.
Тошко се завъртя покрай нея, заумилква и се, като котарак, вкара похотливата усмивка, която я разсмиваше на времето, а сега чак и призляваше като я види, защото знаеше, че пак щеше да и говори за това колко били хубави малките пухкави човечета от мъжки пол, и как човек трябвало да кара до мъжко.
Това да не ти е кола, ве градски - прекъсна му тя пледоарията, и отклони темата.
Докато той се изкъпе, тя сложи масата, приборите, купата с прясна салата, децата трополяха в детската, а от отворената тераса нахлуваше лек ветрец и разхлаждаше.
Какво повече му трябва на човек.
Може би мъжко, каза си тя подигравателно, и извика на децата да идват за вечеря, а сама отиде да вземе най-малката от кошарата в спалнята.
Мариела, най-голямата се зададе, ухилена и доволна като патладжан. Мазен патладжан, забеляза Анито - трябваше да я изкъпе по-късно.
След нея като кудук се носеше щастливата физиономия на Тея, и двете запотени, и раздвижени от някаква игра, която бяха започнали да играят. Децата просто светеха, и на Анито и стана толкова хубаво, че чак и се доигра като на дете.
Най-малката красавица беше в нея, и въртеше къдрава главичка. Анито и оправи косичката, и я върза на кукуригу, остави я на високото столче.
Тошко дойде, свеж и изкъпан, миришеше на Кореком, седна и взе да се закача с децата, и да ги поучава, той обичаше така.
А тя отиде в кухнята за да сложи вечерята.
-Какво ще вечерямее, извисиха глас от хола.
-Спагетии....с каймааа, извика тя протяжно от кухнята като имитираше пискливият глас на италианска домакиня в най-добрите традиции на кулинарното изкуство.
Но не бързаше.
-Ухаа, зарадваха се дребните.
Знаеш ли, беше се замислила, сложила ръце на плота - нещо взе да ми писва от това вечно щастие, каза си тя.
Както беше отворила хладилника видя консервата от червеи. Не се стърпя.
Взе я и я отвори. Пое си дъх и ги изсипа на дъската. Беше отвратително.
Леко ги накълца, с професионален жест, стараейки се да не гледа.
Понякога жертвата си струва.
Изсипа ги в неговата порция, и ги разбърка със соса.
От опит знаеше, че какъвто и буламач да сложиш на спагетите, винаги е вкусно, и нищо не си личи.
Това е идеята на ястието все пак.
Погледна чинията, поръси с пармезан и изпита благословеното злорадство на възмездието което премина от пръстчетата на краката и, та до темето.
Поднесе му чинията с усмивката и финеса на дългогодишен таен агент и седна срещу него.
Наздраве каза, и вдигна чашата с бяло вино.
Запита се колко ли жени бяха правили същото.
Сигурно безброй.
Мъжко му се искало, клокочеше и отвътре.
Мислеше си как всичко започна толкова добре.
То и сега не беше зле, гладни в къщи нямаше, защото тя беше научена да разсъждава от гледна точка на минимума, а Тошко- от гледната точка на вечното имане, от гледната точка на пазенето на това имане, от гледната точка на развитието на това „имане“, и хайде стига, че я заболя главата, махна тя с ръка. От имане.
Жеста се получи автоматичен, тя беше махнала с ръка.
Някой път говорим и махаме с ръце, и въобще не се усещаме какви ги вършим.
-Адски вкусно готвиш, каза и Тошко, приел жеста и за въпрос.
-Италианското ми е в кръвта, скъпи – отвърна тя с усмивка.
Мъжко му се приискало, гледаше го тя...
Ето ти мъжко.
© Svetoslav Vasilev Todos los derechos reservados
И трите неща са много ценни.
Поздрави!