Една история за любовта ключ-ключалка

Тя беше влюбена и това обясняваше всичко. Емоцията й беше толкова силна, че чак се плашеше от нея. Сякаш това усещане бе далечен отзвук от онова, което смътно си спомняше, но остави траен отпечатък в душата й. Може би затова чувстваше толкова близка и позната болката, която изпита от тази любов. Съзнаваше, че за да може да израсне, трябва да преживее ситуацията от миналото. Затова избра него. Да тренира тази ситуация.

Срещнаха се късна ноемврийска вечер. Видя го как отегчено пие водка, докато я чакаха. „Ето я!“, възкликна сестра му и той извърна поглед към вратата на заведението, от където тя влезе. Инстинктивно стана от масата, като че отдаваше чест на тази среща. Тя също бе развълнувана и едва се удържа да не го прегърне. Чувстваше се като на изпит, който не беше сигурна дали ще издържи.

„Ей, вие двамата?!“ – чу гласа на сестра му сякаш от някакъв друг свят. Трескавото им гледане един в друг явно бе продължило по-дълго.

Може би така започват повечето любовни истории. Тяхната първа среща продължи до сутринта. Денонощната пицария в близост приюти развълнуваните им души. Радваха се един на друг, като след дълго отсъствие. Разбра, че доста е преживял. Един несполучлив брак. Втори. Отговорностите за децата, които не са около него. Нарастващото усещане за самотност.

– Знаеш ли, мила, нямам много добро отношение към жените – каза, след като реагира раздразнително към нея. Това не й попречи да изпита радост от срещата с приятеля и сродната душа, които припозна в него. Гледаше я с такава нежност в очите, че нямаше как да не му се довери.

Дали всичко това се случи? Или беше сън наяве? Срещата им я научи на бдителност.

– Никога не ме оставяй! – каза той на раздяла – Никога!

Тя му обеща и никога не го предаде.

***     ***   ***

Дните й минаваха в мисли за него. Сякаш времето спираше. Този човек преобърна представите й за това какво е любовта. Дълбоко в себе си знаеше, че може да я развълнува само едно истинско отношение. Емоционалният й глад бе по-силен от всичко. Затова и го натовари със собствените си очаквания.

Този им досег и приказен миг, когато бяха заедно, събуждаше в нея спомени за други времена. Търсеше отговор какви ли са били, преди да се срещнат? Искаше да разбере толкова много, а всъщност знаеше всичко. Вярваше, че сътворението пази паметта за тях двамата и се откриваха всеки път чрез силата на духа.

– Тук ли си?

– Да, мили, боря се с компютъра.

– Да помогна? В борбата…

– Добра идея. Махни тази снимка, искам теб да гледам – зарадва се на появата му в чата.

– Ще я махна! А ти… ела… искам да те усещам… Помня твоя аромат – не спираше да я ласкае – И вкуса на устните ти! И гласа… и дланите… пръстите… погледа…!

Задушевните им разговори продължаваха с часове по скайпа или по телефона. Въпреки умората, работата, делника, който напираше и утрото стремглаво чукаше по уморените им клепачи. Те бяха заедно. Моментът, в който заспиваха прилепени до слушалката, дишането отсреща, бяха най-скъпите й мигове.

– Ухаеш от километри. Уханието ти… Вкусно… И възбужда. Не знам, така го чувствам! И ако това те накара да се почувстваш различно. Бих бил удовлетворен, разбран, споделен… Чувствам те близка! Искам да си тук! До мен и да не спираш да ми говориш…

– Без думи?

– Не може без! Искам всяка твоя дума и мисъл, която минава през теб!

– Знаеш ли…

– Знам, но… кажи…

– Ами ти ме зашемети!

– Не съм искал! Равновесие ли загуби?

– Седнала съм и въпреки това!

– До теб съм! Ще отворя прозореца…

– Вдишвай и за мен! Нощта е прекрасна, скъпи!

– Усещането, останало по устните ми! Не стигат! Трябват други емотикони!

Така й се искаше да усети дъха му, без да напряга въображението си. Така й се искаше.

***     ***   ***

Разходката й продължи дълго в мисли за него. Представи си начина, по който разказва за момчето, взело морска звезда от пясъка, хвърлило я в океана и възкликнало: „Току що промених нещата за тази морска звезда!“ – „А защо не и за себе си, любими?“ Търсеше отговор в облаците. В църквата и из камъчетата по улицата. В усмивката на някое дете и дори в собствената си обърканост.

Толкова много искаше да му разкаже всичко за себе си. Да разбере през какво е минала и какво е изживяла, преди да го срещне. Това, че я слушаше внимателно, сякаш я опрощаваше. Щастливи бяха в новата им къща, спуснала се към тях от небесата.

– Къде си, скъпа? – чу гласа му, долитащ към банята.

– Тук съм, любими! – затича се в антрето да го прегърне. Току що беше дошъл. Радостта, че го вижда озари лицето й. Притисна го в обятията си.

– Не ме докосвай! – отдръпна я рязко от себе си.

– Какво има, мили? – и без да чака отговор се опита да го целуне.

– Не ме докосвай! – отблъсна я от себе си и седна на един от столовете в хола – Нещо ме напрягаш! – каза отегчено и запали цигара. Кълбета цигарен дим се виеха край тях като пухени опашки на котаци, готови всеки миг да скочат и издерат всичко наоколо. Не беше сигурна какво трябва да направи. Наблюдаваше го от дивана и чакаше. И тя не знаеше какво точно.

– Ти не ме разбираш! – каза той и сякаш хиляди стрели прободоха сърцето й – Не ме искаш. Виждам го.

– Моля те, скъпи, не говори така! – започна да го увещава и усети, че гласът и трепери. Почувства се слаба и объркана. Единственото, което искаше бе да го прегърне. Така обичаше този им досег. И без много да му мисли се стрелна, към него в гръб. Притисна го силно в обятията си. Стискаше го толкова силно, сякаш това бе единственият начин да изтръгне болката му. Нямаше представа какво прави. Водеше я единствено любовта.

Чудни картини й се явиха. Спомени от миналото или от бъдещето. Не знаеше точно. Видя дървена къщичка с бяло перденце на прозореца и коне сред пъстра ливада. Разбра, че това е домът им и дори срещна смъртта си.

– Не потъвай в мрака, любими, моля те, не потъвай! – изрече през сълзи. Той също плачеше. Тялото му се извиваше в конвулсии.

– Какво направи, мила? – едва чу сподавения му глас – Какво се случи? Защо изпитах този душевен оргазъм? Този делириум на духа?

Нямаше отговор. Знаеше само, че е съдбовен миг. Споделен и съпреживян. Опита се да проговори и сякаш хиляди невидими нишки я хванаха за гърлото. Задушаваше се. Тогава не знаеше, че го е пречистила със силата на любовта. Така обновени се сляха в прегръдка. С досег в слънчевия сплит. И безкрайно дълга целувка.

***     ***   ***

Наистина не знаеше дали това бе невъзможна любов или урок, който трябваше да бъде научен. Тя не бягаше от него, а от поведението му. Не отричаше личността му, а грубостта, която проявяваше. И много бързо забравяше всичко, когато беше мил с нея. Пазеше всяка негова дума и особено тези писма, които я правеха толкова щастлива:

„Звездичке…! Ти бе с мен…!!!“ – пишеше й той – „Цял ден ми разказваше, а аз си слушах (и си работех)… поглеждах… нагоре в небето над Пирин и там… измежду облаците… се прокрадваше твоята усмивка!!! Такава една… топла… дърпаща към себе си! На моменти ми се искаше да се отвържа (като работя се омотавам с разни неща)… и да литна… нагоре… към усмивката ти! Да ме затопли повече…  да ме разтопи дори…!!! И така мина моят ден!“

Мечтаеха час по-скоро да се видят. В къщичката бяха щастливи. Потънали в мълчание, единствено пролетният дъжд, прокраднал се през прозореца, нашепваше и обещаваше.

– Любов моя, виждаш ли колко е различно – гласът му се сля с дъжда – Виждаш ли капката, любима, в нейния летеж, чуй я, усети…!

Прегърна я силно с целувка и Морфей ги отнесе на някъде. Нямаше представа колко време е минало.

– Защо, любима? Защо? – тревожно се провикна в просъница. Не знаеше каво да му отговори. Събудиха се едновременно или по-скоро долетяха от някъде.

– Възможно ли е да сме пътували в други светове, мили?

– Не знам какво се случи, любима, но беше невероятно. Докосващо… Дълбоко изживяване…

Толкова беше щастлива с него. Не знаеше на кой свят е. Представяше си живота им, изпълнен с щастие и рози. Открай време се опиваше от омайния им аромат, а сега можеше и да ги сподели с любимия.

– Живот мой, искам розови храсти! В нашата къщичка, там край гората. Толкова много обичам дребните им цветчета! Ще си отглеждаме и шипки…

– Обичам те! – промълви той и пак политнаха натам, където душите им се сливаха.

***   ***   ***

Дълбоко в себе си знаеше, че само с любовта могат да се преодолеят всички трудности. Далеч беше от мисълта, че нещата веднага трябва да се променят. Често ходеше на гроба на любимия им светец и се молеше за тях.

– Няма те на тази снимка, която си сложила! Разбираш ме, нали… Няма те! – написа й в чата. Нещо го дразнеше.

– Карай ме да се чувствам щастлива и ще ме има! – отговори му неуверено. Усети, че предстои скандал.

– Няма да съм аз… това поне знам! Ако искаше аз да бъда… то всичко би било различно!

– В едно си прав, би било различно… Помисли върху това, виж го в най-чистата му форма и тогава… ще ме припознаеш като приятел, какъвто не си имал и близък по душа също.

– Приятел… аре, знаем за твоите приятели… – ревността се бе загнездила в душата му. Постоянните му съмнения тормозеха и двама им. Трудно й беше да приеме, че тези устни, които така обичаше да целува, могат да изричат подобни думи към нея. Тези устни, които я обгръщаха с най-нежни слова, сега я ругаеха. И това стана всекидневие при телефонна грешка, обаждане от колега, приятел или познат. Беше си изградил навика да манипулира другите с чувство за вина. Правеше го инстинктивно. И видимо страдаше от това

– Понякога ми е жал за теб! – не спираше – Представяш ли си какъв тъпак съм… няма такъв…! Знаеш ли защо…? Защото аз съм усещал и долавял в теб… най-дълбокото… в това, което ти самата не знаеш, че го има в теб… Никога не си знаела! Разбирам… всичко, но… има нещо в душата ти, което е истинско. Аз съм се докоснал до най-дълбокото в теб! И… ох… не мога… става ми мъчно… ще заплача!

Желанието му да я контролира и кара да се чувства виновна дълбоко я разочароваше. „Всеки с агресия обгрижва лични проблеми и собствената си патология“ – си казваше с надежда Вселената да откликне на молитвите й за мир и любов. Не искаше да бъде упреквана още повече, след като той беше разбрал, че тя приема това като оправдание. Тази му пристрастеност към агонията и страданието я плашеше, защото й беше много близка. Знаеше, че не е толкова силна, за да поддържа подобни състояния, а те изглежда бяха всичко, което ги свързваше.

– Защо оскверняваш постоянно свещените неща?

– Не знам… да се застрелям ли?! – продължаваше да я дразни.

– Защо не напуснеш службата сервитьор във вампирския ресторант?

– Не разбирам?!

– Всяко същество, докарано до горест, храни невидими тъмни същности!

– Това ли се опитваш да ми обясниш? – каза с нескрита досада – Мислех, че може да ме искаш, а не да ми обясняваш кое какво храни…

– Искай ме, без да ги храниш! – отвърна му

– А ти… къде си, бе, в цялата тази ситуация…

– Аз съм апетитната храна.

– Виж какво… имах нужда да те усетя…! Знам как си ми действала! Виждам обаче, че всичко е далече и не така вече! Нали знаеш колко много усещам това, което ми се случва!

– Усещай без да ръфаш!

– Няма, ок.

– Тогава, желая ти постоянство.

– Подиграваш ли ми се, бе? В този момент… нямам нужда… разбираш ли? Нямам. Върви по дяволите!

– Ако желаеш да се излекуваш от болестта си спрямо жените, можеш да го постигнеш!

– Нямам такава болест! Не се опитвай да издевателстваш! Не е момент! Недей…