СПЕШЕН ТЕЛЕФОН

- Ало, телефон сто и дванайсе ли сте?
- Да господине, какъв е случаят?
- Не, аз само да ви попитам нещо...
- Е, имаме вода и сме си мили краката, ако това ви е въпроса.
- Значи не миришете. Ама аз друго искам да попитам.
- Но кажете моля!
- Ето, че си забравих въпроса... и вие, с тая вода.
- Подозирам, че нямате нищо спешно, така че...
- Чакайте де. Един клет самотник със склонност за самоубийство не е ли спешен според вас?
- Господине, ние не сме психиатрията. Имате ли нужда от спешна помощ, нещо гори ли?
- Ама госпожо, вие не сте никак любезна. А имате такъв хубав глас.
- В случая гласа ми няма никакво значение.
- Напротив, да си призная след като ви чух вече нямам желание да си режа вените. Приемете, че ми оказвате незаменима помощ, като си говорите с мен в момента.
- Но, помислете. В същия този момент някой може наистина да има нужда от помощ. А вие му заемате линията и горкият човек ще издъхне.
- Добре де. Прехвърлете ме на друга ваша колежка и вижте какво става с клетника. Ама да е руса!
- А не искате ли случайно да бъде по монокини? Господине, губите времето на спешния телефон и за съжаление ще трябва да ви прекъсна.
- Ех, каква сте коравосърдечна? И защо държите клетото момиче голо в тоя студ?
- Господине, вие какво сте пили?
- Току що приключих с домашната, но ако ме изчакате ще отскоча до денонощния за шише уиски.
- Дочуване господине. Приятна вечер!
- Не пиете ли уиски? Може да ви купя бейлис, или...
- Пиу, пиу, пиу ...
- Да му се не види. Човек няма с кой да се напие, Какъв студен свят, какви лоши хора!