Спиридон беше млад, мускулест мъж с квадратна, масивна челюст и малко чело. По-близкото съприкосновение с него издаваше редки контакти със сапун и вода, но тестостеронът му беше в повече и това караше изключително изискани дами да го желаят толкова силно, че да се изчервяват от собствените си мисли. Те, обаче, не го интересуваха. Неговият свят беше съвсем различен.

     Този двадесет и петгодишен човек беше завършил едва осми клас и ако тогава беше модерно да се празнува, би събрал всички роднини, за да се почерпят по случай успеха му. Всъщност, това не би му отнело много пространство, но със сигурност би изисквало огромни инвестиции в алкохолни напитки. Единствените му близки хора бяха баща му и вуйчо му, които се разбираха много добре по две причини – страдаха еднакво по загубата на майка му, която една вечер беше намерена мъртва на улицата и също толкова еднакво обичаха алкохола. Спиридон беше много малък, когато загуби майка си и в мислите му тя беше ту птица, ту пеперуда, ту малка катеричка, в които се беше вселила, за да види момченцето си. Ето защо, много от хората, които го познаваха недоумяваха, когато го виждаха, загледан в небето, за да проследи полета на някоя птица или изпаднал в детински възторг от прелетяла пеперуда или притичала набързо по алея в парка катеричка. Там той често намираше парчета дърво и ги дялкаше, като им придаваше най-различни форми. Веднъж, обаче, баща му му се подигра и той спря тези свои занимания.

     Откакто напусна училище, Спиридон се препитаваше на площад „Македония” в столицата, стиснал здраво въже в огромните си, възлести ръце и предлагащ услугите си на хамалин. Беше комбина с Киро Калпавото, но този човек го интересуваше толкова, колкото и въжето, което държеше в ръцете си – беше му необходим, за да се свърши работа. Тъй като Киро не беше достатъчно як, а и нямаше много претенции, той му даваше десет процента от общата заработка. Останалите пари му бяха достатъчни,  за да си плаща наема (не можеше да живее цял живот с баща си и вуйчо си), да се прехранва и да си купува цигари. Повече не му трябваше. През тези единадесет години беше преместил мебелите на толкова хора, че всички се сливаха в един общ образ на човек, който дава поръчка и плаща за свършената работа. Между тези две дейности светът спираше съществуването си и Спиро се сливаше с работата до толкова, че погледнат отстрани приличаше на огромен звяр, който тича към бърлогата си, стиснал в челюстите си прясно уловената плячка.

     Една сутрин, докато още сърбаше кафе от пластмасовата чашка, която Киро му подаде мълчаливо и дърпаше с удоволствие от пурата – подарък от един клиент, Спиридон се стресна от нежен глас, който приличаше на ромон на поток:

-         Извинете, вие хамали ли сте? – срещу тях стоеше ниска, елегантна жена на около шестдесет години. Снежно-белите ù коси бяха стегнати в малък кок, а костюмът ù беше безупречен. Изглеждаше толкова не на място там, че хамалите я гледаха в недоумение.

-         Ъ-ъ, ако ти кажем, че съм писател, че ми поверваш ли? – Спиро си мислеше, че е много забавен и винаги може да се измъкне от неловка ситуация с някаква шега.

-         Господине, извинявайте, нищо не разбирам от Вашата работа. Имам нужда от професионалната Ви помощ.

-         Кажи, какво требва да се мести и къде и не му бери грижа.

-         Трябва да се отърва от едно пиано. Уговорила съм се с купувач – той живее в съседния вход, но се разбрахме аз да поема разходите за преместването на пианото.

-         Че влезе ли у асансьора?

-         Живея в квартал „Изток” и нямаме асансьор. Аз съм на първия етаж, а купувачът – на третия.

-         Ми... триесе лева на етаж и педесе лева за местенето между ‘ходовете и си стискаме ръцете – усетил неопитността на жената, Спиро вдигна цената на етаж с 15 лева, което си беше направо удвояване, а петдесетте лева си бяха чиста проба измислица.

-         Добре, господине. После ви каня на лек обяд – нищо особено, но много ще ми помогнете.

-         Да вървим, госпожа, че денят малък, па пари си требват.

     Киро завъртя ръката си зад гърба на жената, която ги поведе към колата си, за да покаже, че тази не е наред, но Спиро го смрази с поглед. Достатъчно съвестно му стана от лъжата, която беше съчинил, за да позволи на малоумния си ортак да се подиграва на работодателката им. Показа на Киро три пръста, с което казваше, че ще му даде 30 лева и той не можа да сдържи усмивката си – такова благоволение не беше и  сънувал. От разменените погледи стана ясно, че това щеше да бъде работата им за деня. Хора като тях нямаха нужда от думи, за да уточнят неща, които се разбираха по условие.

     Местенето на пианото им отне тридесет минути и скоро двамата хамали позвъниха отново на вратата на милата госпожа. Тя ги покани, но Спиро избоботи:

-         Ако може, парите, госпожа, на дребно, че да платим на ортако. Той че си оди, а я че се върнем да апнем, ако може... таковата...

-         Разбира се, само за момент.

     Жената влезе за малко в една от стаите и се върна с бял плик за писма, в който беше сложила парите.

-         Да изпратим ортако и че се върнем.

     Спиридон излезе и притвори входната врата след себе си. Отброи три десет-левови банкноти на Киро и го потупа по рамото. Последният не посмя да попита защо да не остане и той на обяда – стигаше му щедростта на Спиро.

-         Госпожа, да влазам ли?

-         Да, да, заповядайте. Можете да си измиете ръцете ето тук – жената посочи банята.

-         Благодарско.

-         Аз съм Стефания Петрова – подаде ръка дамата, когато Спиро излезе.

-         Спиридон, мерсим – той беше гледал един филм и беше много впечатлен от този начин на запознанство, но до момента не беше имал възможността да го използва.

-         Спиро – нали мога да Ви наричам така?

-         Па може, как да не може. И ми викай „ти”, че много ме срамиш.

-         Да, разбира се. Спиро, сигурно се чудиш защо те поканих на обяд.

-         Ми... чудим се, ма ти си знайш. Ако щеш, че кажеш.

-         Заповядай на масата, а ако не ти е досадно, ще ти разкажа.

-         Па да, че те слушам. Я не можем да говорим ‘ного, ма слушам.

-         Това пиано беше на сина ми - Антон. Ние си живеехме сами, защото баща му ни напусна, когато той беше само на годинка. Свиреше толкова талантливо и композираше такива мелодии, че когато сядаше пред пианото, даже най-свадливите съседи не роптаеха. Всеки ден от обяд, до вечерта, не ставаше от там. Даже се тревожех за него. Беше хубаво момче, вече на 20  и знаех, че момичетата го харесваха. От време на време го подкачах дали няма да излезе, че и аз снаха да посрещна. Той само се изчервяваше и не казваше нищо. Един ден, обаче, се прибрах от работа към 19 часа – аз работех като учителка, а вечер чистех в едно читалище, за да мога да изкарвам достатъчно пари -  и Антон не беше у дома. Първо се зарадвах, че е излязъл малко, но когато часовникът удари 12, започнах да се тревожа. Нямах телефони на негови приятели – просто не ми бяха трябвали до момента. Синът ми се прибра едва в 3 сутринта. Погледът му блуждаеше и леко залиташе. Стискаше нещо в ръка и бързо се прибра в стаята си. Реших, че е пийнал и не му казах нищо. От опит знаех, че разговорите с човек в такова състояние не са от полза. Сутринта се опитах да го събудя, но той не помръдна. Хванах ръката му – студена. Опитах да напипам пулс – нищо. Как съм звъняла на бърза помощ, кога са дошли... не зная. Осъзнах истината едва когато  ми връчиха смъртния акт, в който пишеше, че момчето ми умряло от свръх-доза. Какво беше това чудо, откъде ми се беше стоварило, не знаех. Зная само, че в сърцето ми е празно и аз вече не съм жива. Вчера се навършиха три години от смъртта му и разбрах, че пианото само ми причинява още повече мъка и не мога да го гледам повече. Продадох го на съседа почти без пари. Зная, че и ти ме поизлъга в цената, но очите ти, Спиро, са съвсем същите като на Антон и толкова ми се искаше да ги погледам, че спонтанно те поканих на обяд. Благодаря ти, Спиро, така ми е по-леко.

-         Слушай, лельо Стефке, нал’ даваш да ти викам така – Стефания кимна и хамалинът продължи. – Излъгах те, щот’ такъв е животот ми, огън да го гори дано! Се са ме лъгали и у мойот свет така се живее. Ма слушай, че ти върнем парите, се едно съм помагал на близък човек. На мене майка ми умрела кога съм бил малко дете – на майка си се едно съм помагал.

-         Не, не, моето момче...

-         Слушай, лельо Стефке, ти си сиротница, а язе сираче. Ни ти че си върнеш детето, ни я майката, ми дай да си помагаме де що можем. Те ти, мож да ме научиш да четим книги и да помъдреем малко, че нема да съм се млад и да мъкнем тежести. Па ти, кога имаш нужда мъжка ръка да пипне нещо къде се е развалило, че викаш Спиро и я че додем, щом ти требем.

-         Винаги си добре дошъл, моето момче...

     Сълзите се търкулнаха по лицето на Стефания. Спиридон стана и я хвана за рамото. Тези две толкова различни души се сближиха от общата мъка и неволи на живота. Между тях се роди онова приятелство, за което говореха, че не било възможно.

...

     От този ден бяха минали десет години и  Спиридон беше завършил вечерната форма на обучение в Техникума по дървообработване и вътрешна архитектура под ненатрапчивите и нежни грижи на Стефания и беше отворил малка работилничка, в която произвеждаше собствени мебели. Обичта на тази мила жена го беше превърнала във възпитан и любезен човек, който помагаше на всеки, който се нуждаеше от него. Така, например, когато разбра, че бившият му ортак Киро се е оженил и чака бебе, той направи детско креватче и му го занесе лично. За първи път погледна на този човек като на личност и признателността, която видя в очите му, докато си стискаха ръцете, му беше достатъчна награда за труда, който беше положил.

     Когато Стефания почина, Спиридон беше единственият ù роднина, който прие съболезнованията от малкото ù останали живи приятелки. Една седмица след това, адвокатът на втората му майка му връчи нотариален акт, с който той ставаше наследник на малкия, но уютен апартамент, в който живееше духът на разбирателството и надеждата.

21.09.2009