Зимата искаше да заличи празничния ден и почти успяваше.

        Отприщила се като виелица още в ранните часове на деня, нахвръляща се зла и сърдита срещу всички светлини по улиците на града. По обед, дъхът ѝ сновеше с шумни вихрушки от наострени скрежни кинжали, готови да пронижат безумеца, посмял да излезе, неразбрал посланието ѝ, че не иска да вижда никой навън. От студа, трепкащите цветове по кабелите още повече искряха, а това я караше да вие от ярост и се нахвърляше съвсем полудяла да изтръгва една по една нишките по които бяха накачени, накъсваше ги или омотаваше по оголените клони на дървета, убивайки светлините им. След това се зае и с крайградските далекопроводи и много домовете останаха без електричество, покрити от наветият от гневът ѝ сняг, стиснала ги в сковаващите телата им ръце.

         Онези, опитали се да избягат с колите си, едва поели, бързаха да се върнат, след като виелицата ги заблъска с диви изблици на силата ѝ – обърнаха, едва успели да овладеят машините, и почти пълзейки успяха да се приберат и скрият пак в жилищата си. Други, престрашили се да отскочат до някой познат, за да не бъдат сами, правеха не повече от десетина крачки и биваха така нахапани от ледените ѝ зъби, че панически тичаха назад, преди да бъдат отвени и заровени под някоя пряспа.

         Свирепостта ѝ принуди мнозина да стоят в студените стаи, останали без отопление, заради невъзможността да се поправят в това тежко време прекъсванията на захранването от развилялата се снежната буря. Не се приготвиха както подобаваше за тази вечер, нито имаха възможност да отидат при все още имащи електричество и топлина. Затворници между стените, които мълчаха, лишени от компанията на обичайния звънлив и цветен глас от екраните. Неспирно звънящите телефони също бяха изгубили мрежата си и всички връзки, осъществявани чрез нея.

         Заскрежени прозорци отразяваха лицата, загледали се в стихията навън и въздишки им рисуваха отлитащите в тъмата планове за вечерта. Млади и стари си шепнеха уплашено, че такава нощ не помнят, без значение кой колко дълго е живял, като току потъркваха ръце и си казваха, че можеха да се стоплят както някога:

         - С помощта на огъня...

         Но огън в съвремието трудно се палеше. Не само, че нямаше къде - домовете им бяха от новите, без комини, а и да имаха, нямаха с какво да го подхранват, че топлината му беше обявена за мръсна. А и рядко се намираше хартия, нали всичко вече е цифрово - така избраха и заради това липсваха дори страниците на книгите по рафтовете, с които можеха да разпалят някой натрошен стол или мебел, ако изобщо бяха останали такива, дето не са от изкуствена материя и биха послужили да бъдат храна за огъня.

         - Почти всичко вече е имитация, а фалшивото не гори – изтракаха зъбите от студ на един, отворил пластмасова кутия пълна с пари човек, понечил преди малко да ги запали, че студа не се търпеше, но му се досвидя. Само облече още една дреха и предпочете да трепери, признал слабостта си пред алчността – и своята, и на зимата.

         - Колко безпомощен е човек, щом остане гол, без удобствата на съвремието – си казаха неколцина, няколко етажа по-нагоре в същия блок, допрели гърбове един до друг, наметнали две-три, че и повече завивки.

         Дадоха си сметка колко са крехки сред величието на цялата съвремена мощ, което щом бъде изключено, се оказваше като мираж, лесно изтрит от устрема на този мразовит ден и идващата вече нощ, сломили с такава лекота волята им, че се питаха дали ще оцелеят, ако се наложи времето да се задържи цяла седмица такова.

         Живеещите самотно в мрачни и оголени от съдържание малки, клюмнали домове, събрани в дъното на една съседната пресечка, се справяха малко по-добре и разпалваха от рано в себе си жарта с помощта на най-добрият и отколешен им верен другар, събрал огнен дух в шишетата, грижливо подредени около тях, че да бъдат по-удобни за надигане. Те бяха свикнали със зимните капризите, в които падаха и заспиваха, събуждаха се и пак се напиваха, но оцеляваха почти всички до пролетта, когато намираха някой останал завинаги в съня си.

         Вечерта победоносно се настани с тъмнината си в победените квартали.

         Тук-там, тъмнината лекичко се разсейваше и отстъпваше на няколко стъпки от пламъците на свещите, които хората изровиха от винаги пазещите нещо полезно долапи, каквито малцина имаха в модерните си домове просто за красота. Самите те щяха да бъдат натрошени и запалени върху скъпите настилки в опит да сгреят мръзнещите пръсти на онези, поискали да притежават нещо старинно, скъпо и от истинско дърво, но вече обмисляха, че можеше да им помогне да изкарат до следващия ден, макар за след това не смееха и да се попитат какво ще правят.

         - Страшна нощ... – продумваха уплашени, вперилите в пламъчетата очи с молитва към забравената божественост да им прости греховните постъпки, заради които ги наказваше зимата.

         Други се молеха само да не заспят и да замръзнат в съня си.

         Трети искаха вече да се събудят и кошмарът да е бил просто сън.

         - И нея ще изпратим като всяка друга – надигаха в отговор изпразващите бутилките, обичащите да се опиват дори и да не е празник и вливаха още малко огън в кръвта си.

        Те бяха свикнали да затварят мислите си в други измерения, където можеха да останат цял живот и да вдигат наздравици за всичко и без повод.

       А царуващата по пустите улици виелица, покриваше всичко с бързо замръзващ плътен слой от сняг, който натежаваше и току се чуваше пукота на откършил се като ледена висулка, неиздържал товара ѝ клон. Силата ѝ натисна още малко и няколко покрива се огънаха и се сринаха като стонове между стените под тях, трошейки всичко подредено с желание, превръщайки го в късчета отломки, а живеещите ужасени се криеха в мазетата и решиха да не излизат докато бурята не отмине.

         Наистина беше зима, каквато хората не помнеха да ги е мразила толкова силно.

         *****

         Изведнъж, поела дъх от изненада, виелицата за миг утихна.

        Човек някакъв вървеше, покрит от скреж, но не усещаше мразовите пронизвания по откритото му лице и голите си ръце, които забиваха остри игли в тях. Странника имаше побелели коси, може би от възрастта, а може и снегът да е покрил тях и замръзналата му брада - на вид лесен за убиване, прецени раздразнената от появата му зима и щом мигът изненада отмина, издиша и се нахвърли със силен порив срещу него.

       Той само се наклони срещу ѝ, разцепи усрема и продължи нататък. Не усети заплаха, студът нямаше да му навреди. Също когато се опълчваше и на най-жаркият ден през лятото. Нямаше страх от нищо – живял толкова дълго, че вече се е сблъсквал с всичко смъртоносно и винаги е оцелявал, побеждавайки засега и времето.

          - Дали съм безсмъртен?  

       Това се запита странника преди около век и половина, или вече бяха два, когато започна да се досеща, че е различен от другите и отначало плахо, а сетне все по-уверено предизвикваше смъртта и придружаващите я опасности, но тя остана безразлична към него и го остави да прави каквото поиска, без да му посяга.

         След като тя не го желаеше, прие, че щом живеца упорито отказваше да спре да тупти в гърдите му, е роден от някакво чудо и с люпобитство се хвърли в не един и два световъртежа, приемайки да се изправи срещу всяко предизвикателство от което получаваше тежки рани, но винаги се завръщаше жив и продължаваше към следващото.

         Но не беше безсмъртен и все пак остаряваше –  може би с месец на година, бавно и различно от другите хора, отмятащи бързо листовете в календара и преди да се усетят се оказваха на последната му страница.

      Узряваше със смяната на върволицата от сезоните в които влизаше или напускаше, а промените оставаха недоловими за останалите. Спомняше си понякога приятелите от младостта, които изпрати като прегърбени старци, после намери други, но те също си бяха отишли, щом времето на дружбата им в свършваше.

         Живя дълго като богаташ, чул че така е най-добре, оказа се скучно и обвито със заблуждението, че има всичко съществуване. Раздаде каквото имаше и заживя по-скоро като бедняк, приел, че е приемливо заради битката да оцелява ден за ден, но без фалша на предишните обещания – така сякаш усещаше някакъв вкус от храната, която все пак тялото, колкото и да беше непретенциознно и калено, искаше и той трябваше да му я даде.

         Опита и сам да сложи край на пътя си, неведнъж бе попадал в дълбините на отчаянието и липсата на отговорите кой е той и защо може да отиде по-надалеч от другите, но живота му се възраждаше винаги, самоизлекувайки се и от най-тежките наранявания.

         Беше обичал няколко пъти, повярвал искрено в тези моменти, че заради любовта е тук, но и този трепет угасваше в ръцете му или просто се изгубваше в тълпата от непознати - след последната раздяла, сърцето му се вкорави и надяна дебела, желязна броня от недостъпност и отказа да допуска който и да е. Започна да се скита, когато стигнеше някъде, оставаше, без да си налага къде колко време да престои или кога да поеме отново на път.

          Изживял и видял толкова много, че нямаше как да се изплаши дори и тази озъбила се насреща му нощ, която с безразличие избра да пренебрегне като опасност и излезе на обичайната си предиполунощна разходка.

         Имаше си няколко привички, не бяха много, но точно в този час му харесваше да се пообиколи, докато другите заспиваха, без значение дали по улицата има осветление или трябва крачи в мрак.

         А все по-лудата буря искаше да го накара се прибере, обидена от пренебрежението му към нея, изревала насреща му предложение и заплаха, които странника не прие.

         Преди няколко дни, когато всичко беше все още наред, непознат го попита къде ще бъде в нощта преди Коледа. Не му отговори, понеже не се вписваше в украсените витрини и яркостта на шарените в тези дни улици, но се опита да си спомни кога е празнувал последно – паметта му го подсети, загорча и предпочете отново да забрави.

         Сега, докато устояваше на виелицата, кой знае защо, започна да брои годините си чрез събитията през които беше преминал – щом подмина първият си век, неизменно се запита за хиляден или милионен път - защо са му дадени толкова много, като все още не е намерил причината:

         Всичко значимо за него в даден момент бе отметнато като преходно и просто излишно. Дали дълголетието му е за да осъзнава грешките и подхлъзванията в една или друга посока, като срещите с някой с когото споделяха пътищата си, превръщайки ги в един общ, но поради една или друга причина накрая се разделяха - можеше да си позволи да поживее със спомена, след това избираше да го скрие и опита да забрави, макар, както онзи ден, само бегло напомняне от случаен сътрапезник, можеше да го върне и излее като ведро носталгия за отминалото в душата му.

         Умееше да се предпазва от мокрите ѝ пръски, затова побърза да избута всичко обратно в ъгъла на забравата, в която предпочиташе да складира останалите без отговор въпроси.

         Зимата усети това, пустотата в него, липсата на чувства и вълнения - хареса ѝ, приближи се още малко и вместо зъл враг, започна да го ухажва като прелъстителка, искаща да бъде негова любовница в часа преди полунощ.

         Виелицата утихна, снегът падаше вече равномерно и ледената ѝ ръка улови неговата, сега още по-студена, точно такава, каквато ѝ харесваше да държи при една разходка, и продължиха из празният град, който тя вече бе лишила от украсата му.

         *****

         Ако нощна птица се издигнеше и погледнеше отвисоко заетата от хората земя, която наричаха свой дом, щеше да види как е нашарена от тъмни и светли петна, между които вървеше странника с вплетените нишки лед в косите си.

         Приближаваше към голямата, независима от общото захранване сграда на общинската болница, премигваща насреща му с прозорците си. Приближавайки видя суетенето пред входа - имаше групичка мъже и жени, току що дошли, въпреки големите трудности, но в затишието бяха последвали няколко линейки и полицейски коли, чиито светлини все още се въртяха безшумно, но не заради празника.

         Озова се сред тях точно когато влязоха в отоплената зала за изчакване. Често го правеше, ставаше един от многото при какви ли не случки – просто така, за да види чуждите животи, с надеждата да намери своя.

         Този път имаше нещо различно, почувства го още щом чу какво се случило:

         Младо семейство, опитало се като други да напусне града и да отиде при свои близки, беше катастрофирало и преди малко докарани тук – разбра, че родителите са без опасни наранявания, но детето им, само на току що навършени четири, е в много тежко състояние.

         Всички страдаха, а неколцина предположиха, че няма да доживее дори до полунощ.

         Някой изплака името ѝ:

         - Алба...

         Зората, идваща от дълбините на нощта, която го пробуди от дълбокият сън в който бродеше от от толкова години. Удара от двете срички, влял в него забравената жизненост, раздвижила клетките му да изплуват от меланхолията, с която обикаляше навред. Нямаше нужда от повече разяснения – вече знаеше защо е тук, силата ѝ го задърпа, но все още не и какво може да направи за нея.

         Зимата остана отвъд остъклените врати, които не я пропуснаха. Долепила сетивата си до прозрачността им, тя реши да не го чака и му обърна гръб - вече не я привличаше заради топлината бликнала от душата му, докарала с колесниците си жизненост за да я прогони.

         Пак стана зла и сърдита, завъртя се около сградата, напъна с няколко силни порива, но стените ѝ бяха дебели и щяха да ѝ устоят. Затова полетя нататък да открие друго, по-слабо защитено място, което да разруши от гняв, че красотата ѝ бе отблъсната заради друга.

         Странника попита на кой етаж е детето. Понеже имаше и други, които не се познаваха, всеки помисли, че е приятел на някой от родителите и му казаха къде е. Без да се бави да чака асансьора, окрилен се изкачи по стълбищата до реанимацията и намери залата, в която дежурните лекари все още се бореха да спасят един току що започнал живот - възрастта ѝ бе не повече от няколко часа в личната му реалност, често оказваща се сурова и жестока заради клиновете, забивани в страниците на книгата на живота, която можеше и да бъде затворена, едва разлистена.

         Влезе там където бе забранен достъпа на външни лица, заетите медици не го видяха - даваха къси нареждания със специфични за работата им термини, които не бяха ясни за него, но разбра, че я губеха – според заобградилите я екрани, живота ѝ гаснеше и не можеха да направят нищо.

         Застанал съвсем до тях, накрая някой го забеляза и помоли да напусне, а скрила лицето си зад маска сестра го подхвана, внимателно, но настойчиво, и го поведе навън.

         Но той видя щом очите на детето се отвориха само заради него и му позволиха да влезе през тях в душата ѝ…

         И я позна!

       Изпълни го онази увереност, с която разпознаваш себе си, щом се видиш отразен в нечий поглед - мисълта му прелетя през времето и пространството с едно свиване и отпускане на сърцето, разбрало, че точно Алба е онази към която е вървял за да намери тук, в тази болница, но нямаше да позволи да си отиде само защото смъртта в лакомията си е решила, че ѝ е нужна.

         И преди я беше наричал несправедлива, алчна, ненаситна – нали всички си тръгваха с нея, но често я упрекваше, че е жестока и защо ѝ е нужно да ги изземва от живота едва изправили се или едва проходили?

         Смъртта не му отговаряше, оставаща все така глуха и сляпа за него.

         Уловен в паузата между две трепвания на пулса си, странника изживя всичко онова, което двамата биха могли да бъдат в друг свят, в друго време – един полет в невъзможното, изтощаващ заради просторите му, но все пак надникна със сетни сили и откри кои са отвъд онова, дето приковаваше телата им на този етаж от болницата:

         И не бяха вече детето и странника, а се оказаха свързаните от самото начало на Сътворението две нишки, които вятъра на епохите кой знае защо развързваше, но винаги се намираха в едно или друго състояние, дори да е само за неизмеримата краткост от трепета на мига, но те се докосваха и ставаха пак онази единност, която откри в очите ѝ, които едва пропуснали го, бяха натиснати от неутолимата в жажда си за животи непобедима сила, посегнала и към детето.

         Почувства празнината която щеше да зейне ако ѝ остави да я отведе – не само в него, също и във всички други, обичащи я не помалко от него, защото той почувства силата на истинската любов, същата, която идва само веднъж, колкото и пъти да си се опитвал да я замениш с наподобяващи нейни двойнички.

         Отворилото се съзнание на странника, видя утрешния ден и онзи след него, и следващите ги като кервани дни, месеци и години, претоварени от мъка и непреодолима тъга. Прие с лекота, че дълголетието му е дадено само за да я види за съвсем кратко тук и сега, но знаеше, че някъде, малко по-нататък или по-назад, в някое деление на епохите, протичащи едновремено в съдържащото ги общо понятие Време, пак ще се намерят:

         Може да са пасажерите на кораб, пътуващи само за ден от един остров до друг. Да сплетата думите си, разменени в лятна нощ, докато чакат планината-великан да се пробуди от съня си или самите те да се окажат неговият сън.

        Да бъдат стиха който е търсел очите ѝ в рамката, позволила му да го напише, а на нея да го прочете.

        Може и да са цвета и аромата на цъфтящото само веднъж през цялото си съществуване растение.

       Да са свръхновата, изригнала за да изпрати светлината си до другия край на космоса и с прашинката от последната ѝ искра да създаде началото на нов живот.

    Възможно е да се върнат обратно, преди да бъдат разделилият ядрото си на две атом, останали свързани в единението, с което ще побеждават необятността на периодите и пространството, защото любовта им винаги ще е отвъд времето.

         Създалите енергията ѝ в тази ѝ форма, настанени в някоя от съседните стаи, имаха само възможността да я познават само сега. Но без нея, те и всичката светлина, бликнала с раждането ѝ, ще бъдат потопени в бездната на мрака и никога нямаше да изплуват нагоре. Той не искаше Алба да остане за тях като спомен, носещ им само скръб при появата си в душите им. И ясно усети болката...

         Излезе, отиде настрани и паднал на колене, заплака за първи път в съзнателния си продължил векове живот, може би като бебе също е проплакал няколко пъти, не го помнеше, но после нищо не можа да предизвика усещането като мъката, която скоро щеше да обземе родителите ѝ и всичките им близки. Не знаеше защо сълзите му изразяваха това като емоция, но и не искаше да търси отговор, просто остави да се изливат, сдържани толкова дълго.

         Онази сестра, която го изведе, мина отново и го видя - помисли, че е някой роднина, а той беше много повече – стана ѝ жал за непознатия, ридаещ в ъгъла, също изпитваше и състрадание към детето, за което знаеше, че е изгубено, но всичко това беше само кратко усещане, защото в работата ѝ смъртта беше ежедневие и човек привиква дори и с нея.

         Странника, усетил как се разтопяват замръзналите му страни, решително повика даряващия началото на живота, често наричан Бог от хората, и онази, която слагаше печата си за неговият край и им предложи:

         - На този ден хората си разменят подаръци, така сте повелили, нали? – Не изчака оговора и продължи. – Тогава, вижте добре, нека това е бъде моят за нея:

         И изпрати решителността на мисълта си към тях.

         Не разбра кой го попита дали е сигурен, напомняйки му, че има да живее още много дълго, толкова дълго, че за другите в тази сграда навярно вечно – особено за умиращите, имащи само минута, час или ден.

         - Нали знаеш, че си неуязвим за каквото и да е смъртно, човешко? – изпълни съзнанието му мек и топъл глас, който разпозна, че е на дарилият го някога в изблик на щедрост да бъде различен от всички.

         - Да, сигурен съм – чрез прокаралите пътечки по леда върху лицето, усети силно връзката си с умиращата на няколко крачки от него Алба. – Никога не съм те молил за нищо, не се е налагало, щом приех да изчакам до този момент, а знаете, че имах всичко, от което се отказах, защото исках само да разбера докъде трябва да стигна...

         Говореше и на двамата, защото знаеше, че въпреки много имена и безбройните по форма храмове, които беше посетил из целият свят, издигани за да бъдат почитани чрез различни вярвания и обичаи, над тях има само две сили:

         Сътворилата ги и запълваща с множество събития живота и онази, другата, отвеждаща всеки там, където всичко е съвсем различно от познатото тук и заради това плашеща заради липсата на знамения дори какви са цветовете и звуците в тази неизвестност. 

         Втората мълчеше както винаги, но той искаше да го чуе и приеме това:

         - Сега, нека бъде веднага, давам живота си и избирам смъртта на детето. Вие трябва да ги размените и ви моля да го сторите... ако може на мига!?

         Думите му бяха искрени. И двете сили знаеха, че е разбрал вече за свързаното им с Алба общо начало и край в онзи кръг на целостта, в който винаги ще се намират и в зависимост от мястото на срещата им, защото цялата вселена се въртеше в безброй възможности от срещи и раздели, ще бъдат заедно отново и отново - без значение дали ще е само в един разменен поглед, малко преди да се прекрачи прага на другото измерение или ще са яркостта на най-дълго горялата в небето звезда.  

         Този път отговорите им прелетяха хорово през мислите му – на живеца и онзи чуждият, предлагащ вход, погрешно приеман като изход от всичко земно:

         - Можем!

         Долу, в залата за изчакване, близките на семейството също се молеха и се надяваха на чудо - имаше само някоко минути до Коледа и зовяха магията да се случи поне веднъж пред очите им.

         В болнична стая, двамата родителите не знаеха за крехкостта на надеждата детето им да оцелее. Нараняванията им бяха незначителни, бързо щяха да заздравеят, но не и раната, която вече се бе отворила и обещаваше да кърви до края на дните им – странника ясно усети как такава празнота нямаше какво да запълни и заради вината, която ще ги разкъсва, че те бяха онези, решили да потеглят на път в бурната нощ. А жив родител, убиец на детето си, е най-жестоко наказание за съзнанието, лишено от всякакво помилване.

     Точно когато часовниците отмериха полунощ, се чуха, макар и позаглушени от воят на зимата, тържестените камбани – рождеството, което за молещите се в болницата щеше да е първият ден без...

      Едва помислили си го, първо при родителите, а след това и при събраните в залата, влетяха няколко медицински сестри, също със сълзи в очите, но с грейнали усмивки на лицата.

        Обявиха, че детето е живо и... невярващи все още в това – напълно здраво.

       На майката и бащата разказаха по-подробно как точно миг преди да обявят, че са я загубили, сърцето ѝ припърхало няколко пъти - всички по-близо стоящи бяха уверени, че са видели как сияние се влива в него, - след което пораженията от травмите изчезнали, а жизнеността ѝ така бликнала, а уредите отчели максимални стойности и грейнали доволно, че могат да ги покажат. 

         Алба отворила очи и попитала за тях.

        Донесоха подвижни столове, настаниха ги и заведоха при нея, те я обсипаха с целувки, благодарейки на лекарите, стоящи наоколо, все още незнаещи как да възприемат случилото се.

         - Не, мамо – каза детето, - ангел е този който ме спаси...

         Преди да ѝ възразят, видяха как медиците закимаха в съгласие, приели, че само това може да обясни чудото и неколцина се прекръстиха повярвали в забравената божествена сила, за която казваха, че някога е родила в този час и това, което днес празнуваха.

         - Ангел беше, моят ангел, който дълго ме е чакал за да ми подари живота си – повтори и се усмихна с благодарност към душата на онзи, когото другите не виждаха, но ѝ помаха преди да си отиде, казвайки, че ще я изчака някъде другаде, вероятно под съвсем друга форма, но пак ще се познаят.

         Те я прегърнаха отново, благодарейки и на ангела, който без да се замислят приеха, че наистина е спасил детето им. Бяха повярвали, че всичко е възможно.

         Двама санитари в същото време откарваха тялото на странника, вероятно безименен бездомник, който се беше озовал пред залата на реанимацията и починал коленичил и със събрани в молитва длани, без дори да го забележат, че е страдал от нещо и да му се помогне.

         Навярно ще има разследване, но на този етаж смъртта беше нещо обичайно и всички бяха привикнали с появата ѝ – имаше толкова много причини, като внезапно отказали да функционират органи, макар преди да покрият лицето му с болничното покривало, двамата отбелязаха, че се е отпуснало с някакво доволство и една лека усмивка на получил исканото от живота човек.

         - Сигурно си няма никой – предположи единият, докато сваляха тялото към по-студените и от зимата навън камери. – А е тъжно точно на този ден да си отидеш...

         Работеше тук от доста време и неведнъж бе отбелязвал, че точно на Коледа никой не умираше.

         - Навярно – съгласи се другия, огледал по-подробно непознатия под покривалото, - но нали видя, че си е отишъл с някакво удоволетворение.

         И беше прав:

         Странника беше дарил Алба с живота си, също и с дълголетието му, което тя навярно също щеше да подари щом времето пак се завърти и позволи отново да се намерят.

         Захранването в града също бе възстановено точно в полунощ и светлините грейнаха навсякъде наедно със звъненето на камбаните. Студените домове бързо се затопляха и хората с лекота забравиха страховете си и предпочетоха да празнуват, като всички оставиха запалените свещи да горят като символ на споделените им молби за нещо по-добро.

         Зимата изведнъж омекна, вече не виеше като сърдита хала, а тихичко потропваше, заплакала с превърнатите на ситен дъждец снежинки.

         Ридаеше от споделеното щастие с онзи странник, в когото се беше влюбила...