Спомен от детството

       Белият лист е мой слушател от детските ми години. Вечер, когато е тихо и всичко спи, свряна под юргана, аз споделях с него моите мисли и чувства, пътешествах, изживявах мъка и страст, любов и омраза, доверявах тайни. А листът мълчеше и слушаше.

       Родена съм в семейство на работници, пропити с идеите на комунизма. Ооо, те са добри и любящи хора, грижовни и мили, жертви на системата. Те искаха най- доброто за своите деца.

      А кое е най-доброто за двама души, прекарали живота си навън- в слънце и мраз, в зной, сняг, дъжд, вятър и мъгла?

       Кое е най-доброто за хора, чиито ръце бяха винаги напукани?

       Кое е най-доброто за мъж, който дори в къщи ходеше прегърбен, след тежкия трудов ден?

       Кое е най- доброто за жена, която никога не е имала грим, прическа, маникюр или модни дрехи?

      Кое е най-доброто за двама души, принудени всяка сутрин да обличат дочения панталон и грубата рубашка?

     Кое е най-доброто според двама, които вървят с наведени глави, които, уморени и прашни, под строй развяват червеното знаме?

        Елита. Да бъдеш от елита, това е най-доброто за техните деца.

      Елита, не този във висшите ешелони на властта, не този, който те виждат по новините, не този, който определя съдбите им. О не, техните мечти са прости и земни. Техният елит е хем близък, хем недостижим. Секретаря, деловодителя, счетоводителя, адвоката...всеки чиновник.

       Учи сине, за да не работиш.

      А аз бях дете. Пред мен се  отваряше един нов свят- необхватен, огромен, примамлив, изкушаващ. „Тримата мускетари“, „Граф Монте Кристо“, „Вине ту“…ме караха да мечтая, да виждам светове далечни и забранени. Америка беше огромна планина, с малки пътечки и лоши индианци. Париж и Венеция градове с тесни и кални улички, тъмни, схлупени къщурки и лоши хора. Това беше светът на група богаташи, които тормозят децата, притежават роби, издевателстват над мирните хора. Това беше светът на глад и мизерия, на капиталисти и фашисти, на онеправдани и бедни.

    Съвсем по детски се появи желание да помогна, да нахраня бедните, да дам лъч светлина на онеправданите, да накажа капиталистите и да създам равенство. Като при нас.

И запълвах лист след лист с приключения в планините на Америка, по тесните парижки улици или във венецианските канали. Срещах крале, графини, принцове и принцеси. Играех с чуждоземни и екзотични другарчета, учех ги да бъдат комунисти.

     И така ден след ден, година след година, докато на листа не се появи нещо като есе, засягащо няколко въпроса: „Защо е нужно да стана чиновник, за да съм добре? Нали сме равни! И след като сме равни, защо бащата на Пешо може да пазарува в Кореком, а моят не? Защо в Кореком има западни стоки, след като те са по-зле от нас? Защо батко Илия, чийто баща е в Белене, не може да запише в университета?  “

        Предадох написаното и бях изключително горда от себе си. Но за ден.

       Извикаха татко в училище. Вечерта не се прибра. Мама плачеше. Не разбирах какво съм направила. Защо татко го извикаха, обикновено викаха мама? Питах мама, а тя само каза: „Сложно е“. На другия ден отведоха и мама, а мен заведоха при баба и не ме допускаха до училище. Баба също плачеше.

      Родителите ми се прибраха три дни по-късно. Унили, посърнали, отслабнали, угрижени, тревожни. Загубиха работата си, а аз трябваше да отида в трудово-възпитателно училище, но от другата учебна година. Ще повтарям. Бях силно объркана и смутена. Знаех, че нещо съм направила, но какво? Татко се опита да ми обясни. Не разбрах, как един лист хартия може да преобърне целият ни живот. „Затриха ни“- казваше мама.

     Живеехме като отшелници. Не идваха приятелите на татко, нямаше ги и приятелките на мама. Когато излизах навън да играя, родителите прибираха децата си. Само батко Илия, чийто баща беше в Белене, сядаше до мен и ми говореше. Тогава не разбирах всичко, което ми казва, но разбрах едно- нямам право да изкажа мнение. Защо, отговорът така и не проумях в онзи период.

За щастие беше месец март на 1989 година. Няколко месеца по-късно възстановиха родителите ми на работа, а аз трябваше да се подготвя за приравнителни изпити.

        Е, не спрях да пиша, но вече не играех волно някъде далеч, а оставах в България и намирах все повече и повече тъмни места, кални улици, малки пътеки, стръмни склонове и разбити съдби в светлото ни бъдеще.

      Отраснах като дете на прехода. Объркано, смутено, страхливо. Лутах се в лабиринта на живота. Пишех, но винаги със страх. Рядко, някои неща изпращах като писма до най-близките ми приятели, а още по-рядко споделях публично. Годините започнаха да заличават страха, но не и спомена. Сега пиша и споделям, но дали е за добро?