Седях в колата и мълчаливо гледах преминаващите покрай нас дървета. Бледата лунна светлина се процеждаше зловещо през клоните им, които приличаха на ръце, протягащи се, за да ме сграбчат.

 В този миг се сетих за Него. Дали беше нормално все още да си мисля за това? Може би полудявах, но в мозъка ми се връщаха всички наши спомени, всички моменти прекарани заедно. Всеки един негов поглед, всяка една усмивка, всяко едно "Обичкам те, миличко...". Той и само Той беше единственият човек, способен да ме накара да се усмихвам и да плача едновременно.

 Обичах го, наистина го обичах. Обичах го до болка - най-прекрасната болка, която бях изпитвала през живота ми. Болката, която отстъпи място на една друга, зловеща, силна болка - тази от лъжата. Дали не беше редно да го мразя? Може би, но едва ли бях способна.

 Мълчаливо чаках тази болка, която ме караше да се чувствам, сякаш ще се разпадна, да се върне и да ме обхване отново, както всеки път, когато си позволях да мисля за Него. Но усещах само тишината и прохладния въздух, влизащ през отворения прозорец в топлото купе.

 "Пристигнахме!" - ведрият глас на шофьора достигна до мен, така различен от мрачното ми настроение. Отворих вратата и излязох в тъмнината. Не чувствах нищо. В този момент осъзнах, че болката я нямаше, нямаше и да се завърне. Никога вече. Усмихнах се с ирония. И кой каза, че времето не лекува?