Аз бях по-стар, ти беше по-млада.

Беше лято. Бях навън. Валеше. Вървях по улицата. Непозната бе за мен. Сякаш никoга не съм бил тук преди.

 След това се появи къщата ти. Изглежда нищо не се бе променило от последния път, когато идвах... А идвал ли съм изобщо...?

Видях ябълките ти – зелени като очите ти.

Видях кучетата ти. Бяха толкова щастливи. И имаха причина – живееха с теб.

След това просто си тръгнах. Не исках да притеснявам малкия ти свят.

Поседнах на тревата наблизо. Полегнах. Поплаках. А когато се изправих, видях теб. Изпях нашата песен. Ти не каза нищо.

Запали цигара... Та ти не пушиш... – не казах нищо.

След това ти просто стана и си тръгна. Отново не направих нищо.

 ...

Днес. Ето ме. Зима е. Сам съм. Отново вървя по същата улица. Къщата ти още е там.

Няма ги кучетата. Прогони ли ги? Или сами избягаха...

Няма ги и ябълките. Обра ли ги? Или сами изгниха...

И теб те няма... Къде си?

Няма те...

Защото сега аз съм по-млад, а ти си по-стара.