В неделната сутрин, в кафенето имаше малко хора. То отваряше рано и в осем идваха първите кленти. Възрастни хора, от една компания, които се събираха на чаша кафе един път в седмицата. Времето бе топло и есента показваше своята красота.
Цветан влезе в заведението, огледа се и се запъти към една от масите. Погледна към сервитьорката, която му кимна с глава. Момичето донесе кафе с чаша вода и когато му ги сервира, мъжът каза:
-Май съм първи днес.
-Да! - отговори тя, обърна се и се върна зад бара.
Възрастният човек извади от чантата си сгънат вестник. Разлисти го. Приближи, а после отдалечи от очите си отворените страници. Начумери се и го остави на масата. Погледна си часовника и отпи първата глътка от кафето.
Към масата се приближи около седемдеседгодишен мъж и каза:
-Подранил си днес, как си?
-Да, Иване! - отговори Цветан. - Подраних, не ме свърташе.
Иван седна до своя приятел и след няколко минути му бе сервирано кафе. Погледна към Цветан и каза:
-Прочете ли вестника? Много бързо си го оставил на масата.
-Прехвърлих го набързо, но нямаше нищо интересно.
Цветан наведе глава. Потърка с ръце очите си. Присви клепачите, отвори ги и погледна през прозореца. Задържа погледа си навън. Стресна се, когато чу приятелят си Иван да казва:
-Какво ти е? Сетих се, че в четвъртък ти беше прегледа при очния лекар. Как мина?
Цветан се обърна и каза:
-Добре. Добре мина.
В кафенето вече бяха дошли другите трима мъже от компанията и седнали зад масата разбъркваха кафетата си. Те поглеждаха към Иван и Цветан, не искаха да ги прекъсват, а само поздравиха и след това продължиха да си говорят. Слънцето докосваше ръцете им, което даваше настроение в заведението.
Иван изпи набързо кафето, остави пари на масата и каза:
- Днес аз черпя. Ние с Цецо ще тръгваме, защото имаме малко работа. Хубав ден на всички!
Цветан не се възпротиви. Стана и тръгна след своя приятел. Излязоха от кафенето и се запътиха към домовете си. Освен приятели, те бяха и съседи. Вървяха бавно.
-Кажи сега, какво става с теб? - попита Иван. -Усещам, че има нещо, познавам те.
Цветан наведе глава. Не искаше да споделя с никого. Но знаеше, че нямаше как да скрие, особено от приятел.
- Докторът каза, че имам перде на едното око. Аз няколко пъти ходих. Правиха ми изследвания и това е резултата.
- Е, какво толкова, едно перде. Нали се лекува?
- Лекува се, но струва много пари.
Иван спря за миг, сложи ръката си върху рамото на своя приятел и каза:
- Ще ги събереш и ще си направиш каквото трябва. А и деца имаш. Не си ли говорил с тях? Я виж, колко хора сте в къщата!
Цветан пое дълбоко въздух и докато издишаше се усмихна.
- Не искам да тревожа децата. Синът ми, Киро, сега е вкъщи и прави малък ремонт. Стигат му недоимъка и работата му, а и внучето иска грижи. А дъщерята е далеч, не искам да ги тревожа. Да ти кажа ли, Ваньо, аз мисля по друг начин. Да, пречи ми това перде, трудно виждам с едното око. Но пък, колко ли години живот имам още, че да давам толкова пари? Аз съм гледал, гледал... Виждал съм и хубави и грозни неща. Наситил съм се. По-добре да дам тези пари на децата, те да мога да видят каквото искат. Сега ми е по-важно да усещам уважение и обич от близките си хора. Радостта на внучето ми, когато съм до него. Това ми е важно. А пердето, то веднъж спуснато, означава, че слънцето залязва.
Иван се усмихна. Обурна се към приятеля си и каза:
- Като завесата в театъра, нали? Играе се спектакъла, хората ти се радват, защото си им нужен. Преживяват чувствата ти, докато си на сцената. И идва един ден, в който завесата се спуска и всичко свършва. Публиката те изпраща и си тръгва.
-Да, точно така! - отговори Цветан.
Двамата приятели се спряха до стълб. Загледаха се в едно бездомно куче. Изчкаха го да отмине и продължиха да вървят бавно. Стигнаха до дома на Цветан. Иван го изчака да си отвори вратата. Когато влезе в своята къща се чу гласа на сина на неговия приятел:
-Татко, а бе не виждаш ли, че боядисвам, не гледаш значи къде вървиш, всичко изпоцапа!
Цветан се обърна, вдигна едната си ръка и докосна очите си. Свали я и погледна към пътната врата. Иван стоеше там, на пътя. Усмихна се и каза:
- Завесата. Зад тази завеса е представлението. И макар и спусната, тя няма да свърши, докато ни има нас, твоите приятели. Докато имаш семейство. Довиждане!
Цветан влезе в дома си и седна на стола на терасата. Завесата бе спусната. Но той усещаше топлината в дома си. Пълната с живот къща. Дом, в който той бе дал всичко от себе си.
Сцена, в която все още играеше в една от главните роли.
Беше щастлив.
Защото спуснатата завеса означаваше аплодисменти.
Явор Перфанов
20.10.2019 г.
Г.Оряховица
© Явор Перфанов Todos los derechos reservados