Пак е сутрин! И пак се събудих! Тъжните мисли се пренесоха от съня ми в битието. Слънцето се покри с черни облаци. Не ми се ставаше. Не ми се оставаше и в леглото. Нищо не ми се правеше. Мислех си за нищото. За липсата на избор и свободна воля. „Всичко било предопределено и никой не се съобразявал с мнението ми” – Твоят план е без значение – ми кресна веднъж инж. Стоянова. После ми разказа нещо за баба си, дето не го помня. Тогава защо съм тук?! Какво правя, или по-скоро какво не правя. Какъв е смисълът да живея така! Кому е нужно това? Защо съм безсилен да постигна мечтите си? После се замислих, че тогава вече те нямаше да са мечти и с времето ще се разтопят в ежедневието като сладолед в ръката на слънцето. Ръка, която в момента закачливо опитваше да открадне завивката ми. "Не, няма да ставам" - злобно дръпнах одеялото към брадичката си. Малко слънчев прах се посипа по завивката и заблестя като звездно небе на тъмносиньото одеало. Чайникът на съседката изпищя като парен локомотив и аз спокойно се отпуснах на възглавницата. Очакващ началото на пътуването. Закъснял господин тичаше по перона с огромен дървен куфар, като с една ръка придържаше кафявото си бомбе. Беше баща ми. Майка ми притеснено погледна часовника и ми сложи кърпа с оцет на челото. Изгарях от температура. После ме хвана за ръката и започна да ми чете приказка. Очите ми сълзяха от оцета, който се стичаше в тях.
– Прочети ми пак за Робинзон Крузо - помолих я.
- Не ти ли омръзна? – ме попита тя и отиде да вземе книжката.
Баща ми се прибра пиян. Беше хванал влака за вкъщи в последния момент. Закачи бомбето си на закачалката и се наведе над мен.
– Как си?
– Как да е! - отбеляза майка. - Детето е болно, а ти скиташ по кръчмите.
– Ще умра от вас - каза татко и отиде да си ляга.
Не ме биеше, но по-добре да го правеше. Така щях да съм по-дълго време с него. Баща ми е художник – резбар и то доста добър. Правиха и филм за него по националната телевизия. Но когато се яви да кандидатства в задругата, класираха друг човек с изпитната работа на татко и той влезе вместо него. Оттогава все закъсняваше или у нас беше пълно с гости. В първия случай се опитвах да заспя по-бързо и като се събудя, той да се е прибрал вече. Във втория просто не можех да заспя. Нямаше как. Майка се успокояваше сама с думите: - Поне знам, че е с приятели, а не ходи по жени. На кого го казваше? На мен, на баба или пък на стената? По-скоро на себе си и на всички наоколо, опитваше се да го оправдае. Или това й се струваше по-малкото зло.
Този път се качихме на влака навреме. Подредихме куфарите и плажните принадлежности. Пътувахме за едни бунгала в Ахтопол, дето взимахме карта от татковата работа. Сестра ми беше бебе и за това с майка останаха в София. Мен ме взеха от село, където си стоях при баба и дядо. Растях си на воля като бурен. И ето сега ще ме водят на море. Късо подстриган и настроен войнствено и социопатично. Още в първия ни ден в станцията щях да се сбия с едно дете, но това не го знаех, докато пътувах с влака. Почти цялото време прекарах на отворения прозорец в коридора. Мислено тичах след летящите дървета. Чувствах се като птица, която плавно заобикаля табелките и знаците около линията. Пиех си лимонадата, татко бира. Като дете не говорех много, защото нямаше да имам време да мечтая. Тогава си мислех, че просто ме мързи, но после разбрах, че не е така. И днес приятелите ми викат „Тихия психопат”. Защото като ми влезе някоя мисъл в главата и млъквам. Хората в купето ми задаваха обичайните въпроси: - Как се казваш?, - На колко си годинки, моето момче? и т.н... ‘Бе те не могат ли да мечтаят? Какви са тези клишета, дето ги смятат за разговор. Следващата реплика обикновено беше: - Синът ви е много срамежлив. И татко се срамуваше от мен. Навеждаше глава и викаше: - Ми те баба му и дядо му го гледат. Помня веднъж нашите като дойдоха на село и аз не ги познах и избягах. А майка ми плаче и вика: - Като изпаднал германец е. Имам снимка от това време. Таман ме беше подстригал дядо Гечо и със скъсания пуловер приличах на военнопленник. Тогава един зевзек от тези, дето се събираха пред магазина на дядо и пиеха стограмки, ме накара за една лимонада да се изпикая в цървулите на дядо Баро. Много обичах стареца, а и той мене. Купуваше ми какво ли не. Не се разсърди и за този случай. Но на мен до днес ми е мъчно за това, което направих. Този зевзека пък караше братовчедка ми да се качва на масата в сладкарницата и да блее като коза. Пак за една лимонада, разбира се. Мислех си за тези неща, докато препусках с влака из полета и планини. Мисля си, пък те ме питат разни глупости. Някои ми казваха, че ще остарея бързо, щото мисля много. Но аз и до днес съм си дете. Пак гледам през прозореца на влака и мечтая. В село имах много приятели, но с един, който и до днес ми е особено скъп, можехме да мечтаем. Ходехме в гората и си правехме колиби като на траперите от книгите на Карл Май. Спяхме там с по едно одеало, като обикновено си кладяхме „червен огън”. С Ицо и до днес се чуваме редовно, но всеки бърза на някъде и въпреки това съм сигурен, че и той все още мечтае. В купето беше задушно. Миришеше на топла бира и талк от надуваеми дюшеци. Вече всеки знаеше живота на другия и всички отегчени масажираха подпухналите си глезени или си разменяха вестници помежду си. Хапнах един сандвич с гранясало от топлината масло и разтопен шпеков салам и отново запрелиствах картинките които виждах през прозореца. Това море си изкарах добре. Къпех се колкото ми е кеф. Ядяхме само мешана скара и пиле на грил. Лягах си късно и ставах, когато поискам. Половинчатият родителски контрол се оказа благодатен за свободната ми душа. И така между две кебапчета се опитвах да открия и разбера света. Питах баща ми за какво ли не и той ми отговаряше на всички въпроси. Радвах се на всяка нова дума, чието значение научавах. „Ето и днес научих нещо ново”-казвах си и сърцето ми се смееше.
Обикновено пътувахме с нощния влак. Беше по-весело и забавно. Група дългокоси пичове и мадами със спални чували, които околните наричаха галено „Хулигани”. Обикаляхме страната с дънковите си, обшити с нашивки на групи якета. Просто живеехме в наш свят, по-добър и интересен от „нормалния”. Хората не ни разбираха, ние пък не ги забелязвахме. Сива пихтия от крещящо еднообразие. Веднъж в един къмпинг, всички, дори децата, наобиколиха палатките ни и започнаха да ни замерят с камъни. Хората, които го направиха, едва ли ще прочетат това, защото със сигурност не четат. Те така и не разбраха, че хвърлят камъните по собствените си лица. Когато отивахме към скалите за нощен купон на плажа, едно семейство ни покани с един приятел при тяхната палатка. Дадоха ни да хапнем и да пийнем, а жената през сълзи питаше себе си: - Защо така, какво сте им направили?! Това семейство със сигурност чете.
Покрай тези влакови случки се запознах и с Ванина. С нея хванахме нашия влак, на който се возихме дълго. Беше много вълнуващо и интересно. Но нейната скорост беше по-висока. И аз започнах да се отдалечавам. В момента тя е литератор и преподавател в СУ. Един от най-добрите преводачи на чуждестранна литература.
Стоя в спрелия влак от детството си и все още чакам да тръгне. Отвън никой не тича. Сам съм. Гледам застиналите картинки през прозореца на вагона. Все още мечтая! Все още се надявам! Все още чакам! Все още съм малкото дете, което мълчаливо пие лимонадата си.
P.S. Инж. Стоянова спокойно допи кафето си. После прочете късметчето. На него пишеше "Когато човек иска нещо много силно, но все не го получава, може би това е подарък..." След това стана и напусна гарата.
© Петър Станев Todos los derechos reservados