Пак е сутрин! И пак се събудих! Тъжните мисли се пренесоха от съня ми в битието. Слънцето се покри с черни облаци. Не ми се ставаше. Не ми се оставаше и в леглото. Нищо не ми се правеше. Мислех си за нищото. За липсата на избор и свободна воля. „Всичко било предопределено и никой не се съобразявал с мнението ми” – Твоят план е без значение – ми кресна веднъж инж. Стоянова. После ми разказа нещо за баба си, дето не го помня. Тогава защо съм тук?! Какво правя, или по-скоро какво не правя. Какъв е смисълът да живея така! Кому е нужно това? Защо съм безсилен да постигна мечтите си? После се замислих, че тогава вече те нямаше да са мечти и с времето ще се разтопят в ежедневието като сладолед в ръката на слънцето. Ръка, която в момента закачливо опитваше да открадне завивката ми. "Не, няма да ставам" - злобно дръпнах одеялото към брадичката си. Малко слънчев прах се посипа по завивката и заблестя като звездно небе на тъмносиньото одеало. Чайникът на съседката изпищя като парен локомотив и аз ...